В предходната статия, посветена на създаването на читателски дневник, ви споделих защо въобще е добра идея да имате такъв. Днес обаче ще продължа с конкретни съвети за избора на тефтер, в който да вписвате впечатленията и разсъжденията си за книгите, които четете. Подходете с доза подозрителност към този текст, защото той ще бъде силно субективен. Ще разберете какви бележници предпочитам аз, а не кои са задължително най-добрите за целта.

Още нещо важно - не искам тази публикация да се превърне в пост, убеждаващ ви да харчите пари. Можете да го изчетете от чисто любопитство, но да заложите на тефтер, който вече така или иначе имате и сте набелязали за целта. Шопинг изтъпленията нека останат настрана, важни са подходът и увереността, че и евтина тетрадка от кварталната книжарница ще ви свърши добра работа.

Не избирайте тефтер за човека, който искате да бъдете, а за човека, който сте

Ако нямате навик да носите в чантата си тефтер, който да използвате поне веднъж дневно, няма особено голям смисъл да купувате бележник в джобен формат. Ако сте склонни да пишете надълго и нашироко или имате едър почерк, тогава вероятно обикновеният формат А5 ще ви се стори ограничаващ. Ако предпочитате да пишете с писалка, плътността на хартията определено ще е от значение. Затова помислете добре какъв тип „писатели“ сте!

Аз лично намирам формат А5 за особено удобен за читателски дневник - в него мисълта ми се чувства удобно. Има достатъчно пространство, за да развия някоя идея, без тефтерът да се превърне в предмет, който трябва да пренасям в отделен куфар. Лесно преносим е, побира се идеално върху книга, така че да запиша някоя мисъл своевременно, и на всичкото отгоре е най-разпространеният формат, който всички уважаващи себе си марки поддържат.

Същото важи за редовете, точките и белите листове. Ако основно пишете текст, линиите са най-естественият избор. Точките дават повече свобода за стрелки, таблици и креативност. Празните страници са прекрасни за визуално мислещите хора и понякога ужасно дразнещи за онези от нас, които след третия ред започват да пишат под ъгъл.

Моите тефтери до един са на точки. Започнах да ги използвам преди години, когато се бях запалила по Bullet Journaling. Тази система остана назад в миналото и така и не ѝ намерих конкретно приложение, но пък ме открехна към неограничените възможности на точковите редове.

Не мисля, че е необходимо да превръщаме избора на хартия за читателски дневник в научно изследване на грамажи, влакна и способност за попиване на мастило. Но си струва да познавате пишещите инструменти, които най-често използвате. Ако пишете с химикал или молив, огромна част от тефтерите ще ви свършат чудесна работа. Но в случай че предпочитате ролери, гел химикалки, тънкописци и писалки, използвате маркери и дори бои, не бихте искали да рискувате с листове, които прозират твърде много. Златният стандарт за грамаж на хартията е 90–100 g/m², но винаги проверявайте как се държи тя при използването на различни пишещи средства.

Има една подробност, свързана с тефтерите, която често звучи маловажна, а се оказва решаваща. Способността на бележника да остава широко отворен (т.нар. lay-flat) ви спестява много безмилостни борби със страниците, които искат на всяка цена да се затворят. В този ред на мисли не подценявайте начина, по който тефтерът е подвързан - с конец, с лепило, с телбод или със спирала.

Твърдата или меката корица за мен е въпрос на вкус. Лично аз избягвам твърдите корици, независимо дали става дума за тефтер или за книжно тяло. Обичам да усещам как страниците се огъват, как се движат в ръцете ми, струват ми се по-елегантни и леки. А да не говорим, че имам фетиш към износените корици - това ми напомня, че тефтерът или книгата са били докосвани, носени в чанта, разтваряни многократно и поели следите на времето и отношението към тях.

Да не забравя да спомена номерирането на страниците. Това е една от онези малки подробности, които с времето стават все по-ценни. В началото петдесет страници изглеждат лесни за навигация. След няколко тефтера ситуацията вече е съвсем различна. Затова харесвам дневници, които позволяват лесно да се ориентираш в тях - номерирани страници, възможност за индекс, достатъчно ясна структура. Няма да навлизам още в начина, по който аз организирам всичко това, защото заслужава отделна публикация. Засега е достатъчно да запомните, че ако искате да водите дневника години наред, помислете не само как ще записвате, а и как един ден ще намирате записаното.

Subscribe now

За скъпите и евтините тефтери с любов

Години наред използвам черни и сини тефтери на марките Moleskine и Leuchtturm1917. Имам цяла колекция, която стои на определено място в библиотеката. Напоследък обаче взех да се замислям, че имам нужда от нова система за поддържане на всички типове дневници и планери, които използвам в ежедневието си. Не мога да разнасям със себе си пет различни бележника - един за книгите, един за лични размисли, един за планиране на ежедневните задачи, един за скициране (добре де, опити за рисуване) и един за нахвърляне на спонтанни идеи за лични проекти.

Затова проучих добре системите на Paper Republic и Note It - една обща папка/подвързия, в която мога да побера няколко различни тефтера. А когато ги запълня, просто ги заменям с нови. Папката обаче си остава и мога да я използвам цял живот.

След щателно проучване ми стана ясно, че австрийският и българският бранд имат много общи черти и изборът е по-скоро въпрос на личен принцип. В моя случай реших да подкрепя родния бранд и жената, която стои зад него. Новият ми тефтер е изработен от естествена дъбена кожа, а хартиените пълнители са с невероятно качество. Препоръчвам ви да разгледате продуктите на Note It.

И все пак е важно да кажа, че нито една от споменатите по-горе марки не е гаранция за поддържането на сериозен читателски дневник. Може да направите великолепен архив на читателския си живот в тефтер за 5 евро. Всъщност понякога по-евтиният бележник има едно огромно предимство - не ви е страх от него. Пишете безразборно, задрасквате, добавяте в полетата, въобще пишете, все едно никой не гледа. И така и трябва!

Макар че трябва да призная - живея със съзнанието, че моите читателски дневници е възможно да ме надживеят и тогава децата и внуците ми ще имат възможността да ги погледнат, че и да ги прочетат. Затова все пак се старая.

Просто изберете един тефтер и спрете да го мислите

След няколко седмици вече няма да мислите дали хартията е най-прекрасната на света, дали корицата е била в най-добрия цвят и дали друга марка нямаше да бъде по-подходяща. Тефтерът постепенно престава да бъде предмет и става част от начина, по който четете.

След десет години едва ли ще помните дали първият ви читателски дневник е струвал десет, трийсет или петдесет евро, но се надявам да помните какво сте записали вътре.

Следващия път ще ви препоръчам конкретни пишещи средства!

Subscribe now

Започвам обещаната серия от публикации, посветени на изкуството да водим читателски дневник. Ще споделя с вас всичко, което съм научила през годините, и ще ви дам конкретна система за вписване, която може да променяте според вкуса си.

Не бързайте с покупките на тефтери и пишещи средства. Започваме стъпка по стъпка.

Ако знаете само колко неща се случват в живота ми в момента… Големи, страшни, вълнуващи и неочаквани. Всичко се движи на бърз каданс, опитвам се да догонвам себе си, да предвиждам житейски ходове, да планирам развръзки, да се уча в движение… И единственото нещо, което ме удържа в релси и едновременно с това ми дава покой, макар и за малко, е четенето. А то винаги върви с писането в читателския ми дневник.

През последната седмица не спирам да мисля за дневника си. И за това каква отговорност носи обещанието, което ви дадох — да ви поведа в света на записките за книгите, които четем. Не се шегувам, като казвам, че много от вас ми писаха с молба да разкрия системата си. За първи път от много време усетих, че за някого мога да бъда НАИСТИНА ПОЛЕЗНА. Не просто да запълвам свободното ви време с литературни есета, а да ви дам know-how за нещо, което искате да усвоите.

И сега - задължителната уговорка: не съм специалист по водене на читателски дневник, но с годините научих един незаобиколим факт. Ако искате да водите читателски дневник дългосрочно, трябва да излезете от Pinterest и да нахлуете в собствените си мисли. Не ви трябват изрисувани, налепени и оцветени журнали, достойни за изложба. Трябва ви система, която се сговаря с книгите, които четете, и ви кара да извличате същината от тях. Не за да си докажете колко добри анализатори можете да бъдете, а за да изградите собствената си интелектуална мощ, да проследите пътя на сърцето си и да архивирате читателския си живот.

Читателският дневник не просто нов проект, а доживотна практика

Вероятно досегашните ви опити да имате чотателски дневник са започвали твърде амбициозно. Купували сте си хубав тефтер, измисляли сте категории за дневника, представяли сте си как всяка прочетена книга се превръща в записка. Или друг сценарий - инвестирали сте в готов читателски дневник, създаден от друг „експерт“. И в двата случая сте се заричали, че този път вече сериозно ще пишете, ще бъдете последователни и, нещо повече, старателни не само в писането, но и в украсяването на страниците.

Много скоро осъзнавате, че идеята да си водите подобен журнал се превръща от добро намерение в домашна работа. Прочитате книга, а след това задължително трябва да я „обработите“. И тук в главата ми зазвучава рефренът Live Hard, Die Young. Много читателски дневници са обречени още от деня, в който решаваме, че ще бъдем добри в писането им.

Не мислете за постоянство, а за продължителност

Какво означава да сте постоянни във воденето на читателски дневник:

• Да пишете ревю/анализ на всяка прочетена книга;

• Да не пропускате записка;

• Да попълвате прилежно всяка категория в дневника;

• Да имате система на записване, оцветяване, лепене и калиграфиране, която да спазвате в името на естетиката и добрия вкус.

Разбира се, всичко това на цената на преждевременен отказ от дневника.

Ако искате да изградите практика, която ще ви служи в следващите десетилетия, то трябва да приемете няколко прости истини:

• Някои месеци ще преизпълвате страниците с текст;

• Други обаче няма да видят и един написан ред;

• Ще има периоди, в които дневникът ви ще стои затворен;

• И други, в които ще го разнасяте със себе си навсякъде.

Искам отсега да ви освободя от усещането, че сте се провалили, ако не сте постоянни и безрезервно отдадени на читателския си дневник. Не ви трябва изрядност, а навик да се връщате към него, когато усетите нужда.

Ако отворите моите дневници, ще забележете, че записките ми не са последователни. Няма стриктна датировка, звездовидни рейтинги и спиращи дъха орнаменти покрай текста. Не искам воденето на дневник да ми отнема повече време от самото четене. Но има много други неща, които изграждат една вътрешна структура на разговора ми с книгите, за които съм преценила, че си струва да пиша.

Subscribe now

Целта не е да помним всички книги

До ден днешен съжалявам, че не си направих труда да запиша впечатленията си от прочита на романа „Възлюбена“ от Тони Морисън. Преди години тази книга ме разтърси, но към днешна дата помня една-две по-ярки сцени и усещането, че всичко в нея ме изуми. Но не ме питайте какво точно съм мислела, докато я чета, кои изречения са ме стъписвали, срещу какво съм се съпротивлявала, кое съм разпознала като болезнено вярно…

Разбирате ли, сюжетът може да бъде възстановен. Мога да отворя книгата, да си припомня имената, да намеря сцената, която ми убягва, дори да я прочета отново от първата до последната страница. Но книгата не пази вместо мен мислите, които съм имала, докато я чета, и не може да ми разкаже какъв човек съм била в онзи момент.

И все пак е нормално да забравяме - книги, хора, разговори, места, цели периоди от живота си. Паметта ни не е библиотека с безупречен каталог и вероятно е добре, че не е. Ако пазехме с еднаква яснота всичко, което някога е минало през съзнанието ни, щяхме да живеем под непоносимата тежест на собственото си минало.

Затова не искам да ви обещавам, че читателският дневник ще ви помогне да помните всичко, което четете. Няма. По-интересно е друго - той ще остави достатъчно следи, по които да проследите развитието си като читател и човек.

Дневникът започва да разказва история, дори да не сте го молили

Една от най-хубавите особености на читателския дневник е, че истинската му стойност не се вижда веднага. В началото имате тефтер и няколко записки. Някоя страница е изпълнена с текст, друга изглежда почти празна. Има цитати, думи, които сте поискали да проверите, някакви подчертавания, въпроси, имена. Общо взето, нищо грандиозно.

Но времето минава и когато започнете да разлиствате старите си дневници, постепенно се показва нещо, което не сте записвали съзнателно - собственият си литературен вкус. Не вкусът, който бихте описали, ако някой ви попита какво обичате да четете, или пък онзи добре куриран списък от автори, за който знаете, че ви представя в добра светлина.

Една книга е заслужила два реда текст, а друга осем страници. Към един автор никога не сте се върнали отново, докато друг се появява непрестанно през годините. Някои книги сте харесали, но не са породили у вас нито една по-оригинална мисъл или заключение, а други сте обявили за проблемни и въпреки това сте им отделили много време в дневника. И точно тогава ще започнете да разбирате нещо важно, а именно че книгите, които не харесваме, книгите, които ни впечатляват, и книгите, които действително ни карат да мислим, невинаги са едни и същи.

Може да са минали десет години, през които сте чели романи, мемоари, история, философия и есета, и въпреки огромната разлика между тях в записките ви непрекъснато да се връщат едни и същи теми. Ние невинаги знаем предварително кои са големите въпроси на живота ни. Понякога са нужни години записки, за да видим, че сме ги преследвали през десетки книги, без изобщо да сме си давали сметка.

В един момент вече нямате просто читателски дневник, а нещо много по-ценно

Subscribe now

Представям си как изглежда един читателски дневник след година, след пет, след десет, двайсет… Този наглед обикновен тефтер ще е пропуснал през страниците цял един живот. Ще има бележки, написани от места, на които вече не живеете. Имена на хора, които тогава са били част от живота ви, а днес са само спомен. Ще има книги, които сте прочели, защото сте били влюбени, самотни, уплашени, амбициозни, изгубени или щастливи. Ще има периоди, в които сте търсили отговор на един и същи въпрос във всичко, до което сте се докосвали.

И се оказва, че не само книгите са останали в дневника, но и самите вие. След достатъчно години читателският дневник вече не е архив на прочетените книги, а се е превърнал в архив на човека, който ги е чел. И може би дори в нещо като интелектуална автобиография.

Това е една от причините да не искам да започваме тази поредица с мисълта за следващата година. Не ме интересува колко книги ще запишете до декември. Много повече ме вълнува какво би станало, ако продължите да се връщате към тези страници след десет, двайсет, трийсет години.

Писането променя и начина, по който четем

Когато четенето започне да върви заедно с писането, постепенно се променя и умението да обръщате внимание на детайлите. Не искам да кажа, че започвате да четете всяка книга със сериозността на университетски преподавател, въоръжен с молив и подозрение към всяка метафора. Нито че четенето непременно става по-бавно. По-скоро ще започнете да улавяте момента, в който авторът ви е убедил в нещо, което допреди пет страници сте отхвърляли. Ще разпознавате с лекота образи, които се появяват отново и отново. А вероятно някои изречения ще ви напомнят за книга, прочетена преди три години. Или накратко - ще започнете по-често да питате „Защо и как?“, вместо просто да следвате „Какво се случва?“.

И най-вероятно все по-често ще ви се случва така, че да затоврите книгата по средата на страницата, защото е успяла да ви отведе до мисъл, която изведнъж иска собствено пространство. В такива моменти дневникът вече не стои след четенето като отчет за свършена работа. Той става част от самото четене, мястото, в което разговорът продължава.

Как тогава изглежда един добър читателски дневник

След всичко казано дотук отговорът ми вероятно няма да ви изненада:

• Не е най-пълният;

• Не е най-красивият;

• Не е най-подреденият.

Успешният читателски дневник е този, който след години все още ви кара да искате да го отворите ни само за да запишете, но и за да се върнете назад.

Някъде у дома имате рафт с няколко тефтера с различни корици, променен почерк, описващ отделни периоди от живота. Отваряте един от тези дневници и срещате автор, когото някога тепърва сте откривали. В друг намирате книга, която днес не можете да си представите, че ще харесате, а тогава сте изпълнили шест страници с анализ и впечатления. На трето място пък сте написали нещо, което ви кара да се засмеете или да замълчите, отнесени в спомени и асоциации. И между всички тези читателски дневници постепенно виждате собствената си траектория - какво сте търсили, какво сте намерили, кое сте изоставили, кое не е спирало да ви вълнува.

Ето такъв читателски дневник искам да създадем. Място, което расте с нас и което след години ще може да ни върне не само към книгите, които сме прочели, а към всички онези версии на самите нас.

Изтупвам от прахта една важна публикация. Някои от вас са я чели, други не. И в двата случая enjoy!

Какво ще прочетете:

• как започнах да крада книги от библиотеки;

• кои книги изградиха читателския ми вкус;

• как една изгубена раница сложи край на тази малка престъпна кариера;

• какво търся днес в литературата — като теми, стил и идеи;

• кои автори и романи най-добре отговарят на вкуса ми;

• защо понякога и най-„непретенциозното“ четиво може да е точно това, от което имам нужда.

Аз съм крадла! В най-буквалния смисъл на думата. Не помня да съм посещавала читалищна или обществена библиотека, от която да не съм крала книги. Изключение правят Националната библиотека и двете библиотеки на Ректората, в които съм прекарвала с дни, без да вдигам глава от различни и често неразбираеми научни издания (какво има да им крада…). Виж с художествената литература случаят беше друг.

Не ме съдете прекалено. Напълно разбирам непочтеността на постъпките си. И все пак, в своя защита ще кажа, че попадайки на изключителен роман или въздействаща пиеса (да, Съюз на артистите, веднъж и вие изгърмяхте с една бройка „Котка върху нагорещен ламаринен покрив“), не можех си представя как ще спя, ям и дишам, ако не са у мен. За това тяхно очарование допринасяха протърканите им корици, видимо пожълтяващите и намирисващи на старо страници, както и запазените по крехките им телца отпечатъци от пръсти на десетки хора преди мен. Ставах част от една история, която нямаше нищо общо с близкото ми обкръжение, което нито четеше всеотдайно, нито славословеше театъра.

Кражбата ще да е била начин да се справям със самотата. А също и да изпитам чувството да направя пакост. Невписването сред останалите и нуждата да предизвиквам доброто поведение са две дяволити състояния, които, откакто се помня, се преследват и настъпват постоянно в ума ми.

Защо ви признах тази своя слабост. Защото тя е отговорна за всичко, което се случи по-късно.

Subscribe now

Допреди 10-тина години пазех всичките си откраднати книги. Съдбата обаче реши да прояви ирония, като ми ги отне отведнъж.

По време на едно драматично изнасяне от апартамента на мъжа, с когото живеех, натъпках въпросните книги в раница, заедно с няколко дребни златни бижута, албум с бебешките ми снимки и почти унищожено от четене, подчертаване и прегъване копие на „Орландо“ от Вирджиния Улф. Това бяха най-ценните ми притежания.

Раницата изчезна от предната седалка на колата, докато стоях наблизо и плачех на рамото на сестра ми. В тъмното дори не видяхме лицето на крадеца. Всичко стана бързо, спокойно и професионално. След това той изчезна с раницата ми на рамо сред улиците на кв. Редута, за да не го видя никога повече.

Бях откраднала книгите. Но се грижих за тях с любов. Говорих им, учех се от тях, обещавах им по-добър живот от този на прашните лавици в библиотеките. Но не им е било писано да останат при мен. Намериха си нов похитител.

Оттогава книги не крада.

Всяка от книгите в онази черна раница, по един или друг начин, изграждаше моя читателски вкус. В последствие се появиха и други, които бавно дооформяха предпочитанията ми. Но онези ще ги помня винаги.

• „Новели“ от Томас Ман;

• „Мария Стюарт“ от Стефан Цвайг;

• „Идиот“ от Достоевски;

• „Аутопсия на една любов“ от Виктор Пасков;

• „Стихотворения“ от Пейо Яворов;

• „Степният вълк“ от Херман Хесе.

В раницата, но без да е крадена:

• „Орландо“ от Вирджиния Улф.

Ако направите един прост разбор на гореспоменатите заглавия, ще ви стане ясно, че любимите ми теми в литературата са свързани с граничните състояния - страст, лудост, тъга, травма, безнадеждност, еротика, вяра и атеизъм, андрогинност и пр. Също така и към изграждане на ярки характери, които предизвикват приетите норми.

Авторите, които ме привличат, обикновено имат педантично отношение към стила, структурата на изреченията и богатството на лексиката. Ако прочетете и едно изречение от Вирджиния Улф или Тони Морисън, ще придобиете конкретна представа за какво говоря.

В книгите търся не просто вълнуваща тематика, а солидна идеологическа основа. Искам да имам усещането, че авторът държи в ума си определен набор от идеи, дори и подсъзнателно, които се опитва да канализира през изкуството. На една книга е твърде възможно да ѝ липсва дълбочина, ако авторът се опитва да пише извън рамките на политиката (например „как да се превърнеш в достоен човек“, без да се споменава социално-икономическата реалност, в която героят съществува).

Извини ме, че прекъсвам четенето… Исках само да те помоля да обмислиш варианта да станеш платен абонат на блога. Ще бъда вечно благодарна, защото по този начин мога по-спокойно да инвестирам време и труд в съдържанието, което създавам за теб.

Стани платен абонат на The Cultured Bee

Авторите, които ме интересуват, обикновено се ангажират със структурите на властта, които управляват живота ни - понятия като пол, раса, класа, куиърсексуалност, наука, религия, екология, технология и пр. Любимата ми художествена литература, независимо от жанра, винаги се занимава с тези по-широки теми. Винаги бих препоръчала автори като Чимаманда Нгози Адичи, Колсън Уайтхед, Хилари Мантел, Дж. М. Кутси и др.

Основната структура на идеите не е задължително да е набиваща се на очи, но трябва да я има. И не е необходимо да е в пълно съответствие с начина, по който аз виждам света, за да ми е интересна. Да речем, „Щиглецът“ от Дона Тарт на моменти се занимава прекомерно с темата за наркотиците, безделието и тъмния престъпен свят, но пък е книга, която може да породи множество дискусии за света, в който живеем, за травмите от детството и силата на изкуството. „Щиглецът“ е книга, която не харесвам в нейната цялост, но по свой начин се сговаря със съзнанието и светогледа ми.

Ако авторът експериментира с формата на повествованието, искам да има причина за това. Романът „Трилогия“ на нобелиста Юн Фосе е най-свежият ми пример. Новелите в книгата са написани в поетична проза, изпълнена с повторения, с много прости диалози между различните герои. Практически няма пунктуация - използват се запетаи и едва няколко точки. Езикът, независимо от превода, създава усещане за напевност. Целта на Юн Фосе е била на наподоби старите скандинавски сказания, в които ритъмът и темите проговарят по същия въздействащ начин и на съвременния човек.

Намирам за впечатляващи творби, в които интелектуалното и поетичното се преплитат. Романът „Обладаване“ от носителката на награда Букър А. С. Байът съчетава в себе си любовна история, академична загадка, теория на литературата и викторианска поезия. Книги като тази ме карат да свърша някаква по-сериозна умствена работа. Други читатели намират подобен тип проза за съсипваща преживяването им, а автори като Хилари Мантел и Тони Морисън за претенциозни, с твърде непрозирен маниер на писане, че да им достави удоволствие.

Истината е, че въпреки всичко и аз съм резервирана и предпазлива към онези книги, които са сложни заради самата сложност (Марсел Пруст и Джеймс Джойс, към вас гледам).

Търся и книги, които просто са адски интересни за четене. Те са завладяващи, имат богато обрисувани герои, поглъщат те напълно. „Тайната история“ от Дона Тарт, „Всички сме злодеи“ М. Л. Рио и поредицата „Друговремец“ на Диана Габалдон са ярък пример за този вид романи. Желанието ми да чета подобен тип книги се дължи на чистата ми любов към добрата история, а не на интелектуалните предизвикателства, които търся.

Ще отида една крачка по-далеч и ще призная, че има моменти, в които единствената проза, която мога да смеля, е роментъзи. Не се срамувам да го призная и дори съм говорила публично за неговите слабости и достойнства. Онова, което ме пленява в този жанр, е светостроенето, увлекателният сюжет, динамиката, заиграването с архетипни състояния, макар и по сравнително елементарен и шаблонен начин. Това е жанр, изпълнен с тропи, до един предсказуеми. Те са сключеният договор между читателя и писателя — единият ги очаква, другият ги предоставя.

Книгите ми не е нужно да имат силен сюжет. Често посягам към тихи четива, които ме карат да размишлявам докато държа сутрешното си кафе в ръка и гледам към зелените борове в двора. Именно в малките, на пръв поглед незначителни моменти в романите съм намирала най-много утеха („Стоунър“ от Джон Уилямс, „Към фара“ на Вирджиния Улф, „Остатъкът от деня“ от Казуо Ишигуро и „Галаад“ от Мерилин Робинсън). Тези книги изискват от читателя търпение.

Subscribe now

Имам слабост и към историческите биографични романи, които разказват за реално съществували личности с отличителни характери и необикновен живот. От една страна, те показват измеренията на човешкото, а от друга, могат да научат всеки писател как се изгражда интересен и дълбок образ. Обожавам литературните портрети на Мария Антоанета, Мария Стюарт, Монтен и Дикенс от Стефан Цвайг, а Ървинг Стоун е единственият, който може (и има право) да пише за Микеланджело.

Обкръжението ми често смята, че чета предимно „класики“. Всъщност това е далеч от истината. Докато бях в университета и изучавах българска, западноевропейска и американска литература изчетох прилично количество класически произведения (от Античността до началото на 20 век). Преди това, благодарение на заниманията ми с актьорско майсторство, изчетох голяма част от пиесите на Шекспир. Намирам времето, прекарано сред техните страници, за едно от най-ценните ми постижения. И въпреки това, днешното ми Аз се интересува от света, който го заобикаля, от формите и ролите на жената, в която се превръщам. Затова неуморно търся литературни шедьоври на длъж и на шир сред т.нар. съвременна класика и contemporary фикция.

Споделете какво търсите и харесвате в книгите, които четете. Ще ми бъде прелююбопитно да ви опозная.

Благодаря, че четете Cultural Bee!

В тази публикация ще прочетете:

• Какво се крие зад концепцията Commonplace Book;

• Как се попълва такъв тип дневник;

• Защо нарекох своя клуб „Книга на наблюденията“;

• Защо този клуб може да се окаже точно това, от което имате нужда;

• Коя е темата на клуба за месец август;

• Как да вземете участие.

Днес официално поставям началото на клуба „Книга на наблюденията“. Повече за идеята и вдъхновението зад него може да прочетете в този материал.

Все пак ще опитам да обобщя с няколко думи. Клуб „Книга на наблюденията“ следва една основна месечна тема (напр. Любов, Дом, Приятелство, Тишина и пр.), която ни кани да записваме своите непосредствени впечатления от света, който ни заобикаля. Всеки си води свой собствен дневник, в който съхранява цитати, които му се струват красиви или важни, прозрения, които са изплували в съзнанието, скици на предмети, снимки, билетчета от театър, бележки от скъп човек… Всички те са малко или много подчинени на основната тема за месеца, но в никакъв случай не следват строго определени правила или система на вписване.

Тефтерите ни се превръщат в събирателна точка на познание и вдъхновение.

Завладяващата идея на The Commonplace Book

Разбира се, че не съм открила топлата вода с „Книгата на наблюденията“. Подобен тип журнали са се водили векове наред. В началото на 16 век холандският богослов и писател Еразъм Ротердамски популяризира практиката за вписване на бележки. Той насърчавал своите ученици и последователи да четат разнообразна литература с цел да разширяват общата си култура, като своевременно да подбират, организират и записват цитати и умозаключения. По този начин те започвали да размишляват в дълбочина и да трупат мисловен запас, който да им послужи при ораторство и дебати.

С течение на годините този тип дневник (масово познат днес като commonplace book), станал широко распространен, особено след поевтиняването на хартията и лесния достъп до пишещи средства. Английският философ Джон Лок дори публикувал книга, в която разяснявал как точно води своите записки и как категоризира знанието, извлечено от тях. По времето на Лок личният журнал на учените, изпълнен с цитати и научни факти, започнал постепенно да се трансформира в духовен спътник на набожните хора, които си записвали важни моменти от Светото писание по време на литургия.

В края на 18 век издателят Джон Бел разпространява малки тефтерчета с бели листа, в които всеки може да създава свой собствен алманах от записки. Към днешна дата няколко особено любопитни тефтера се пазят в Британската библиотека. Знае се, че последователи на системата са били Джон Милтън, Джордж Елиът, Луис Карол, Вирджиния Улф, Е. М. Фостър, Оскар Уайлд и др.

Какво точно се пише в Commonplace Book

Ако досега не съм успяла да обясня, в този журнал се вписват цитати от книги, стихотворения, анекдоти, поговорки, мъдри мисли, списъци, молитви, текстове на песни. За всеки любител на литературата такъв тип дневник е особено важен източник не само на вдъхновение, но и на знание. В него могат да се поместят миниатюри от ценни фрази, които не искате да забравите.

Subscribe now

Защо клуб „Книга на наблюденията“ може би е точно като за вас

Ако харесвате идеята да пишете в свой тефтер, но не знаете откъде да започнете и как да го поддържате дългосрочно, то в клуба ще се учим на точно това. Отправната ни точка ще бъде месечната тема - тя ще задава посоката на мисълта, ще подтиква към любознателност и ще разказва историята на миг от вашия живот, в който сте забавили темпо и сте станали свидетели на чудеса. Не магия, а чудото на живота и изкуството.

Вероятно сте обърнали внимание как пиша своите текстове. Те винаги са смесица от личен опит и наблюдения върху литературни произведения. По този начин се старая да правя нещо изключително за себе си (а и за другите) - да обвързвам реалността с големите идеи и проникновения на творци от всички епохи. Така се получава разговор на едно друго ниво, защото се оглеждам в опита на хора преди мен и откривам своето място в света.

Зад този мой навик се крият хиляди изписани страници - не само в основните ми тефтери, но и във всички тетрадки и папки с лекции, над които съм будувала и разсъждавала. Слава Богу, образованието ми е хуманитарно и подобен лукс е напълно възможен и позволен.

Как да си водите своя Книга на наблюденията

Като за начало изберете удобен тефтер. За някои той може да бъде с редове, за други с точки, а за трети с бели листа. Преценете, чисто тактилно и визуално, каква корица предпочитате - кожена, хартиена, мека, твърда, цветна, едноцветна. Сигурно имате и предпочитания относно съшивката на тефтера - с конец, лепена, спираловидна. Набавете си специално книжно тяло, посветено изцяло на практиката да записвате ценни мисли и цитати, да скицирате или дори да лепите стикери и снимки.

В продължение на поне 15 години пиша в Moleskine и Leuchtturm1917. Още помня първия си джобен Moleskine, подарък от тогавашно гадже. Първоначално се учудих на тази малка черна книжка, струваща колкото 10 обикновени. Съвсем успешно бях примамена да харесам идеята за такъв тип тефтер с анекдот как Леонардо да Винчи скицирал и разписвал в него своите умни и безумни фантазии. Впоследствие безвъзвратно се влюбих в хартията и минималистичния дизайн на тефтерите, но така и не посегнах към по-ярките им корици. Класика в жанра за мен си останаха черните и сините (за разкош веднъж си взех в бордо и бронз, но не повторих).

Преди броени дни получих една дълго обмисляна покупка. Като казвам дълго, имам предвид поне няколко години, прекарани в проучване и размисъл дали наистина си струва да подменя досегашните си верни любимци. Реших да си взема тефтер с кожена подвързия тип папка с ластик, който мога да обогатявам с различни хартиени пълнители. Допада ми идеята да имам добре изработен тефтер от дъбена кожа, който може да издържи и цял живот.

На няколко пъти пълних количката си в сайта на Paper Republic, докато моя скъпа приятелка, ценител и разбирач, не ми препоръча сходен български бранд на име Note It. Силно препоръчвам да го последвате в Instagram, както и да разгледате официалния сайт. Творческият директор зад Note It, Вера, е вложила сърце, душа и усилена работа, за да създаде тефтери и портфолия с безкомпромисно качество и елегантен дизайн.

Какво още ви трябва… Пишещо средство, с което се чувствате уверени. Ако обичате практичността и бързината, вероятно ще предпочетете молив или обкновена химикалка, ако пък се отдавате на приятното усещане от писането, то писалката и ролерът за прекрасен вариант. За рисуващите сред вас моливи, пастели, бои и тънкописци са необходимост, а за калиграфите… Е, там вече нивото се вдига и вие си знаете от какво имате нужда.

Най-важното, от което имате нужда, е наблюдателност. Умение да обръщате внимание и на дреболии. Звучи като клише, но е истина. Докато четете, не подминавйте пасажи, които ви говорят, докато се разхождате, заглеждайте се в хората и откривайте у тях интересни персонажи, докато сте сред природата, забелязвайте как пада светлината…

Каква е темата на месец август в клуба „Книга на наблюденията“

Пишейки за Итало Калвино, препрочитайки Монтен и едновременно с това справяйки се със съвсем лични страхове, ми се струваше странно да пиша за ЛЕКОТАТА. Не ми беше никак леко, а трябваше да развия въпросната тема.

В съзнанието ми се запечата гледната точка на Калвино, според която да гледаш леко на живота не означава да отвърнеш поглед от реалността, нито да проповядваш неоснователен оптимизъм. По-скоро лекотата се явява като избор - да НЕ позволиш трудностите и страха да са основната призма, през която гледаш света.

През август ви каня да откриваме лекотата заедно. Не да търсим спокойствието и красотата на всяка цена, а да се опитаме да забелязваме онези моменти, в които тежестта за кратко губи властта си:

• когато някой се засмее в болничен коридор;

• когато напрегнатият тон стане по-мек;

• когато пасаж от книга ни накара да мечтаем;

• когато вятърът раздвижи пердето;

• когато детето в нас се появи за миг, без да сме го викали;

• когато някой ни прости;

• когато видим човек, който носи бремето си с лекота.

Как да вземете участие в клуба

Записвайте наблюдения в тефтера си и ми пишете. Изпращайте ми мисли, цитати, снимки на изписани страници. Аз ще отговоря на всеки от вас с лично писмо.

Засега форматът е такъв. След време може да премине в онлайн срещи, на които да обсъждаме наблюденията си. Всичко зависи от това как потръгнат нещата…

Как да се свържете с мен:

• мейл: aetodorova@gmail.com

• Instagram профил

• Лично съобщение тук в Substack

Когато планирах това есе, имах в главата си определена идея как ще звучи - ведро, обещаващо, утвърждаващо. Нищо подобно не се случва сядайки да пиша. В главата ми се блъскат мисли и тревоги, свързани с близък човек, когото всеки момент мога да загубя. Самото лято ми се струва по-сурово и враждебно. Не само заради жегата, а и заради мъката, която сякаш се готви да стовари върху ми. Но няма да се отказвам от темата, която исках да развия през този месец. Напротив, ще се опитам да я асимилирам, да вникна в нея и да ѝ позволя да ме напътства.

Лекотата като метод, не като бягство

Преди две седмици имах предизвикателна нощ. Малката ми дъщеря прояви особено упорство по отношение на съня, което в крайна сметка я изтощи и надви ината ѝ. Аз обаче останах загледана в тавана, чудейки се дали въобще има смисъл да правя опит да заспя. Нервността на бебето вероятно щеше да пробие съня след има няма 40 минути. Затова станах и прерових купчината с книги в близост до леглото. Реших да се зачета в нещо не особено увлекателно, за да не си докарам по-голяма беля. В леглото си прибрах книжка с пет лекции на Итало Калвино, писани и злополучно не-изнесени в Хардвард през 1985 година. Малко преди гостуването му в Америка той получава фатален инсулт и не успява да завърши шестата лекция от цикъл, който е трябвало да поведе младите студенти към новото хилядолетие.

Отворих страниците на първата лекция, озаглавена „Лекота“, и се понесох разсеяно през изреченията. От самото начало ми стана ясно, че Калвино ще разказва за маниера си на писане, който от години тренира да бъде лек, изчистен, осмислен като литературна ценност, която си струва да бъде пренесена в бъдещето. Дотук добре, настоящият текст щеше да ме занимава с нещо отвлечено и почти неуловимо.

Не си давах сметка обаче, че се каня да повторя една грешка от младини, която често обръщаше четенето ми с краката нагоре. Подценявах автора и неговия замисъл. Особено когато става дума за творец от ранга на Итало Калвино, предварителните умозаключения винаги са наивни.

С течение на лекцията започна да ми става ясно, че темата за лекотата в писането всъщност е метафора на лекотата в живеенето. Калвино не си прави илюзии да възвеличава едно лекомислено и безгрижно бягство от действителността. Той не омаловажава болката, не се опитва да внуши, че всичко е наред, нито проповядва отказ от отговорност. Прави нещо друго - представя позиция, спрямо която тежестта на живота не може да ни отнеме способността за трезва преценка, движение напред и умение да обличаме трудностите си в думи.

Вкамени се или живей

Представям си Калвино как размишлява над старогръцката митология и конкретно над мита за Персей и Медуза. За онагледяване на темата за лекотата той се спира на герой, който съумява да спечели в битка с чудовище, не като се възправя пред него с целия си полубожествен кураж, а като го наблюдава през отражение на полирания си щит.

Звучи като хитрост? Всъщност е урок за оцеляване!

Ако погледнеш Медуза в очите, ще бъдеш вкаменен - без способност да се движиш, да мислиш, да избираш. Това е нещо повече от смърт. Това е слагане на окончателен край на всяка промяна. И в този ред на мисли Медуза e не просто митологично чудовище, а образ на всичко, което сковава човека - страх, вина, скръб, апатия, безпомощност.

Спомнете си кога за последно изпаднахте в плен на някое от тези състояния. И какво ви костваше, за да излезете от хватката им. Със сигурност не сте потушили емоциите с един единствен удар. Ако сте от четящите хора, вероятно сте потънали в история, която е не по-малко сложна и травмираща от вашата лична. Без да сте си го поставяли за цел, сте усетили силата на литературата да създава перспектива, да отдалечава достатъчно от реалността, за да може да преосмислите и преживеете катаклизъм по възможно най-щадящ начин. И в позицията си на читател не сте се чувствали безсилни, а сте понесли тежестта с помощта на въображението.

Като Персей, който има крила на обувките си. Като Пегас, който се ражда от кръвта на отсечената глава на Медуза. Всичко потенциално заземяващо и страшно се оказва плодородна почва за изцеление и в крайна сметка победа над тежестта. Това е идеята на Калвино - лекотата никога не е отсъствието на тежест, а фактът, че намираме начин да погледнем живота от друг ъгъл, от разстояние. Винаги в главата ми звучат думите на мой приятел психиатър - „Когато си в безизходица, излез от себе си и се погледни отвън. Какво би посъветвала човек в твоето положение?“. Колко просто и колко ефективно.

Не берете грижа за смъртта

Всеки тревожен човек може лесно да бъде диагностициран като индивид, неосъзнаващ ужаса, който изпитва от смъртта. Според психоаналитичните школи именно смъртта е крайната отправна точка на психиката и колкото по-активно се опитваме да я избегнем, толкова по-сковаващ става страхът от нея.

Спомням си епизод от живота ми, който до ден днешен ме кара да се чувствам некомфортно. Тревожността ми до такава степен беше обсебила съзнанието ми, че без да осъзнавам отключих чудовищни състояния - инсомния, депресия, паник атаки и висок пулс денонощно. Оставям настрана халюцинациите, които получавах от време на време заради неспането (ако съумеех да поспя 2 часа за едно денонощие, се чувствах абсолютно мобилизирана). Няма да обсъждам и факта, че наблюдавах мъжа ми и дъщеря ми и се чудех как да започна отново да ги обичам и да им се радвам. Дори не ми се струва важно да преброя колко пъти на ден си мерех кръвното и пулса, защото имах постоянното усещане, че съм пред припадък. Но ще ви разкажа за една нощ, която успя да пробие порочния кръг.

Поредна нощ, в която се унасям за 15 минути преди да ме събуди силна паник атака. Часът е 1 през нощта. В просъница усещам как не мога да си поема въздух и сякаш някой ме изстрелва от леглото. Бързо излизам от спалнята и слизам на долния етаж, за да посрещна добре познатата вълна на атаката - неконтролируемо треперене и виене на свят. Точно тази нощ паническият пристъп се оказа изключително агресивен. Толкова силно треперех, че не можех да ходя, не можех да повикам мъжа ми, нито да си сипя чаша с вода. Малко преди да изпадна в пълно изстъпление… се разсмях. Разсмях се с пълно гърло. Защото бях жалка картинка - тресяща се, полугола на средата на хола, клинично здрава, обичана и подкрепяна и въпреки това в най-окаяно състояние. Ясно помня как в този момент си казах - „Ето, това беше! Да се свършва! Тук на този под да се свлека и да ме няма!“. В следващия миг треперенето започна прогресивно на намалява, сърцето ми се успокои, усетих жажда и се напих с вода, а 15 минути по-късно се качвах към спалнята, за да заспя дълбоко за първи път от 3 месеца.

Това, което се случи с мен онази нощ, беше чист пример за това как работят хуморът и парадоксалното намерение в тандем. Надсмивайки се над себе си, успях поне за момент да разкарам от пътя си егото и самоконтрола. А пожелавайки смъртта си, осъзнах колко невъзможно е да умреш просто така, без никаква реална причина за това.

Да потърсим доказателство за думите ми, обръщайки се към един мъдър човек, живял преди повече от 4 века. Мишел дьо Монтен пише своите 107 есета за живота и човека с една едничка цел - да разбере как се живее. Още в началото на чудната си книга „Как да живеем. Животът на Монтен в един въпрос и двайсет опита за отговор“ изследователката и писателка Сара Бейкуел кани слона в стаята и ни представя гледната точка на Монтен относно смъртта.

В младостта си френският мислител постоянно се страхувал да не изгуби живота си. За да овладее този екзистенциален ужас той започва да проповядва философията, че смъртта ни лишава от свободата да живеем, затова непременно трябва да се стараем да не мислим за нея. Иронията на съдбата се намесва в живота на Монтен и успява да промени нагласата му толкова внезапно, колкото е едно падане от кон. В свето есе „За упражнението“ той разказва за тежкия инцидент, който го оставя за известно време в безсъзнание. Приближените му са убедени, че е мъртъв. Той обаче оцелява и за наше голямо щастие разказва как се е почувствал на прага на смъртта. Усещането да си с единия крак в онзи свят се оказва отпускащо, омиротворяващо и почти приятно. Тялото олеква, болката е притъпена, а съзнанието се рее. Няма нищо страшно и разтърсващо в преминаването от живот към смърт. Оказва се, че въображаемата смърт, която Монтен преживявал ежедневно, е в пъти по-страшна от реално приближаващата. От този момент нататък той променя виждането си за свършека и го оставя на природата и съдбовните обрати. Собственият му ум напълно се освобождава от тревогата и предпазливостта и се съсредоточава върху живеенето. Не просто спира да мисли за смъртта, а я приема като естествена негова спътница, чийто прищевки той не може и не иска да контролира.

Вероятно звучи самонадеяно да сравнявам собствения си страх от смъртта с този на Монтен, но приликите са незаобиколими. В един момент отношението към умирането (нашето собствено и това на близките ни) става по-леко не защото не е реално и съсипващо, а защото то самото не ни принадлежи. Трябва да се откажем от невъзможния контрол, от навика да го преживяваме безброй пъти. Важно е да върнем смъртта на мястото, което ѝ е отредено - в края на живота, а не в неговия център.

***

Август в блога The Cultured Bee ще следва темата за лекотата - в поведението, във възприятията, в умението да посрещаме живота достойно, без да се оставяме да ни повали с тежестта си. Тъй като моето изразно средство са думите, ще почерпя вдъхновение не само от Калвино и Монтен, но и от Бокачо. Да, добрият стар Бокачо, който показа на целия западен свят как се оцелява по време на чума - чрез истории, анекдоти и разговори. От „Декамерон“ знаем, че разказването носи утеха. Може би най-земната и човешка утеха след майчината прегръдка. Крехко упование, но безценно.

Здравейте! Дори не усетих кога юли не само преполови сам себе си, но и застана съвсем на прага на август. Трябва да призная, че изминалите няколко седмици се оказаха много специални за мен. Събрах смелост и енергия да възобновя писането в блога. При това си обещах да се грижа за него като за скъп дом. Не просто да го обзаведа с красив декор, а да го обитавам и да разтварям вратите му за скъпи гости.

Искам да отправя благодарност към всички вас, които публикация след публикация изпълвате пространството с топлина, доброта, разбиране и подкрепа. За мен като пишещ човек е безценно да усещам, че текстовете ми разговарят с хора, които се интересуват от литература, изкуство и естетика. Имам усещането, че тук повечето от вас се отпускат и намират уют, който често се изплъзва в ежедневието ни. Повярвайте ми, знаейки, че сте на отсрещната страна на екрана, аз усещам същото.

Днес няма да публикувам дълго есе на културна тематика, а ще ви разкрия какво остана несподелено през юли. Или за да спазим тона на блога - какво вписах в страниците на моята лична Книга на наблюденията.

Както знаете, през юли ме занимаваше темата за женствеността и елегантността. Не се изненадах, когато осъзнах, че мога да ги открия на най-различни и неочаквани места - в жест на приятелка, която подарява част от роклите си, за да може друга жена да им се порадва; в подтика да преобразим малък кът у дома с подръчни средства; в търпението и разбирането, което проявяваме към близък човек в криза и пр.

Дадох си сметка, че истинската елегантност никога не се намества в центъра на вниманието, а по-скоро застава отстрани смълчана, но изпълваща пространството със спокойствие и вдъхновение.

Subscribe now

Стани Пазител на The Cultured Bee

I.

Когато пишех есето „Всичко, което една рокля премълчава“, все намирах повод да се разубедя да включа една много специална книга. Е, вече не мога да продължавам да я пренебрегвам. Става дума за романа „Орландо“ на Вирджиния Улф. Смея да твърдя, че с оглед темата за женствеността „Орландо“ е особен вид манифест, стъпващ на солидна социална критика. В романа роклята е представена не просто като дреха, носена от героинята. Тя е разгледана като граница - отвъд нея свободата се претопява в обществените очаквания и предразсъдъци.

Какво имам предвид. В един момент от книгата главният герой Орландо необяснимо се превръща в жена. Вътрешно той остава непроменен като нрав, копнежи и разбирания, но външно бива възприеман от околните различно. Женското тяло очаквано е опаковано в рокли и този факт налага нов тип поведение - покорство, стеснителност, ограниченост (на движенията и на мисълта), деликатност. Оказва се, че роклята е перформативен акт, който налага сценарий на поведение, а не изважда наяве истинската същност на човека, който я носи. В този смисъл роклята придобива сила, която по-често обезсилва жената, вместо да я овластява.

Сега си давам сметка, че именно това беше причината да не включвам „Орландо“ в голямото есе за роклята. Не исках да погледна на любимата си дреха като на заплаха и окова. А може би е редно да допусна, че като всяко нещо и роклята носи своите противоречиви значения.

II.

В края на публикацията Алманах за юли поместих великолепна картина на художника Франк Уестън Бенсън, озаглавена „Лято“. Обожавам тази лятна магия, облечена в бяло. Но съвсем малко не ми достигна на нейно място да кача картината „Неделен следобед на остров Гран Жат“ на Жорж Сьора.

Цветната и жива атмосфера на брега на река Сена е предадена чрез една впечатляваща техника, наречена поантилизъм. Точка по точка Сьора рисува своето платно. Отдалеч този дивизионизъм не се забелязва, но приближиш ли, се виждаш майсторството и търпението, вложени в създаването на шедьовър.

III.

Сега ще споделя две лични събития, които направиха юли по-красив и специален за мен. Първото бе неочакваният подарък, който получих от своя приятелка - три разкошни рокли в светла маслина, черно-бяло гингам каре и класическо черно, които тя вече не носи, но и не иска да пусне на произвола. Такъв тип жестове ми се струват толкова елегантни на фона на повсеместната мания да се пазаруват нови и нови вещи.

Второто събитие, което направи юли някак трансформиращ, бе завършването на един малък домашен проект. Всеки ден пред очите ми се пречкаше неугледен кът между хола и кухнята. Старият дървен шкаф (fun fact: произведен 1983-та година в Пловдив) е толкова функционален и здрав, че сърце не ми даваше да го заменя с нов. Решението бе или да го боядисам, или да го сваля в мазето, където да съхранява Бог знае какво. Кофичка бяла боя, два чифта ретро дръжки, картина и лампа „поредна“ употреба, както и една чисто нова микровълнова фурна (аз съм почитателка на този домакински уред и съм правила щателни проучвания за вредата и ползата от употребата им) правят чудеса.

IV.

През юли не успях да прочета кой знае колко книги от кора до кора. По-скоро прелиствах и препрочитах части от романи, които имаха функция в есетата ми. Така през ръцете ми преминаха „Мадам Бовари“ от Флобер, „Ребека“ от Дафни дьо Морие, „Панаир на суетата“ от Такъри, „Гордост и предразсъдъци“, „Ема“ и „Доводите на разума“ от Джейн Остин.

Все пак съумях да изчета романа „Аз, която не познах мъжете“, който ми беше изпратен от издателство Ciela. Трябва да призная, че имах известни задръжки да стана част от кампанията по популяризиране на творбата на Жаклин Харпман. В рамките на две седмици след като получих копието си инстаграм фийдът ми се напълни с ревюта на книгата. Бях на косъм да отложа четенето за след година, когато шумът е стихнал. Това, което все пак ме разубеди да я прибера на рафта с TBR заглавия, беше дължината ѝ - едва 184 страници. Ако не друго, поне можех да изчета нещо кратко и да го отметна. Не съжалявам нито миг, че го направих. Книгата е впечатляваща, макар и не в мащаба на „Разказът на прислужницата“, да речем.

Сега повече от всякога бих искала да изчета един друг роман на Харпман, озаглавен (забележете!) „Орланда“. Да, точно така, това е своеобразен рителинг на „Орландо“ на Вирджиния Улф. В книгата на Харпман главната героиня е професор по литература и докато чете произведението на Улф на парижка гара усеща, че мъжката част от психиката ѝ се отделя и се вселява в красив млад мъж. Това ново създание нарича само себе си Орланда. В романа се разглеждат темите за идентичността, пола и онези части от личността ни, които непрекъснато потискаме и задушаваме.

Subscribe now

И така… Август е застанал пред вратата и се готви да почука. Той носи със себе си нещо много интересно - началото на клуба Книга на наблюденията. Това е проект, който се надявам да прерасне в събирателна точка на нашата общност. С него ви приканвам да отворите широко очи и уши, да наблюдавате света край вас и да вписвате впечатленията си в малък тефтер. Коя ще е темата на август в блога и клуба ще научите съвсем скоро. Според мен тя много пасва на зрелостта на лятото, а и на забележителното човешко умение да се прави „от лимона лимонада“.

Нека полека затворим страниците на юли. Аз го правя с благодарност! Благодаря ви, че превърнахте The Cultured Bee в място, което припознахте като свое. Нещо повече - в дом, в който никога няма да влизам сама.

Стани Пазител на The Cultured Bee

А ако искате да помогнете този дом да продължи да съществува, можете да станете Пазител на The Cultured Bee.

Пускам публикация, която не е част от планираните месечни материали. Но има повод да го направя. Преди месец съживих The Cultured Bee. През това време много от вас ми писаха, че искат блогът да продължи да расте. Този текст е моят отговор.

***

Всяка библиотека има своите дарители. Всеки музей има своите покровители. Всяка малка книжарница има хора, които продължават да купуват книги от нея, дори когато могат да ги намерят по-евтино другаде. Не защото плащат за хартията или за сградата, а защото искат тези места да продължат да съществуват.

Мисля си, че всяко пространство, в което културата се развива, винаги е било пазено от хора, които вярват в него.

The Cultured Bee е още съвсем млад проект. Всяко есе, всеки подкаст и всяка идея, която се появява тук, се раждат бавно. Преди да стигнат до вас, минават през много часове четене, препрочитане, водене на записки, търсене на картини, слушане на музика, писане, изтриване и започване отначало.

Най-ценният ресурс не е техниката, нито оборудването. Най-ценното е времето. Като майка на две малки деца знам колко лесно денят може да се изплъзне и колко трудно понякога се намират онези няколко спокойни часа, в които една мисъл да узрее, а един текст да бъде написан така, както заслужава.

Именно това време най-много ми се иска да подаря на този проект.

Имам много идеи за The Cultured Bee. Мечтая за повече есета, аудиоразговори и срещи, за общност, която не просто чете книги или търси красотата в ежедневието, а постепенно се учи да наблюдава света по-внимателно. Иска ми се всичко това да расте спокойно, без да бъде пришпорвано, защото вярвам, че хубавите текстове и добрите разговори не се раждат набързо и между другото.

Затова днес отправям едно предложение към вас. Нарекох го Пазител на The Cultured Bee.

Тази дума е много важна за мен. Защото не търся спонсори. Не търся инвеститори. Не търся хора, които да „купят“ съдържание, а хора, които вярват, че подобно място има смисъл да съществува.

Ако решите да станете един от Пазителите, вашата подкрепа няма да ви купи достъп до повече съдържание (поне не на този етап). Тя ще ми подари най-ценното – време…

• за още една прочетена книга, която ще се превърне в есе;

• за още едно посещение в галерия или музей, което ще ме вдъхнови;

• за още един разговор, който ще се превърне в подкаст;

• за още един следобед, посветен на писане за вас, вместо в бързане,

Най-хубавите неща, които съм правила някога, винаги са започвали с хора, които са повярвали в една идея още преди тя да узрее напълно. Хора, които са казвали: „Струва си. Продължавай.“

И може би точно това означава да бъдеш Пазител - да помогнеш на едно място да порасне, да го защитиш и да му дадеш възможност да осъществи потенциала си.

Стани Пазител на The Cultured Bee

Може би някой би казал, че е рано да говоря за подобен вид подкрепа. Аз мисля точно обратното. Искам да бъда честна още от самото начало за начина, по който мечтая да изградя това място. Не като проект, който първо търси публика, а после начин да съществува, а като пространство, което от първия си ден се крепи на хора, повярвали в него. Струва ми се, че именно така се раждат най-устойчивите културни общности.

След време The Cultured Bee със сигурност ще се промени. Ще се появят нови формати, срещи, проекти и, вероятно, платени абонаменти с допълнително съдържание. Но Пазителите винаги ще останат хората, които са били тук в самото начало. Хората, благодарение на които всичко това е било възможно.

В знак на признателност ще водя Списък на Пазителите. Не публична листа, а символично място, в което ще пазя имената на всички, които са решили да подкрепят The Cultured Bee още в самото начало. С тяхното изрично съгласие, бих искала да благодаря на тези хора и публично. Защото вярвам, че доброто заслужава да бъде помнено.

Ако искате да станете един от Пазители, ще ви бъда благодарна не просто за подкрепата, а за доверието. Месечната подкрепа е в размер на 8 евро.

Стани Пазител на The Cultured Bee

Надявам се с времето The Cultured Bee да се превърне в тихо убежище за книги, изкуство, красиви разговори и онзи особен вкус към живота, който се възпитава бавно и се споделя щедро.

Колкото повече пиша за The Cultured Bee, толкова по-често си задавам въпроса какво всъщност се опитвам да създам. Дали това е място за книги? За изкуство? За красив начин на живот? Или за нещо съвсем друго.

Постепенно започнах да разбирам, че книгите никога не са били крайната цел. Те са причината да наблюдавам света по-внимателно. Изобразителното изкуство и фотографията са ме научили да забелязвам светлината, да улавям движения, да разкодирам смисли. Музиката никога не е била просто фон. Тя е променяла начина, по който преживявам тишината.

Културата, ако е истинска, не остава затворена в библиотеките и музеите. Тя започва да живее в ежедневието ни – в разговорите, в интересите ни, в решенията, които взимаме, в начина, по който подреждаме масата, в това как посрещаме гостите си, как се разхождаме, как помагаме на хората около нас.

И тогава си дадох сметка, че може би не искам да създавам книжен клуб. Мечтая за нещо различно. За пространство, в което литературата, живописта, музиката и личният опит да не стоят една до друга като отделни дисциплини, а да се преплитат естествено.

Така се роди идеята за Книга на наблюденията. А в центъра на това своеобразно ателие стои една съвсем обикновена вещ – тефтерът.

Не бих го нарекла дневник. В дневника по презумпция се записва какво ни се е случило. Аз си представям личен бележник, в който събираме не дните си, а онова, което не искаме да изгубим от тях. Изречение от роман, което сме препрочели няколко пъти. Картина, пред която сме останали по-дълго от очакваното. Снимка на красива врата, която сме забелязали случайно. Разговор с приятел. Скица на листо. Рецепта, която искаме да запазим. Билет от изложба. Спомен, който ни навява мирисът на смокини или шумът на дъжда. Няколко реда, написани късно вечер, защото някаква идея не ни позволява да заспим.

Струва ми се, че точно така човек започва да се учи на вкус към живота. Не в непрекъснатото търсене на нови впечатления, а в способността да забелязва онова, което вече е около него.

Как ще протича всеки месец?

Вярвам, че добрите навици се изграждат бавно. Затова и Книгата на наблюденията няма да бъде място, в което трябва да се наваксва, да се изпълняват задачи или да се отбелязват прочетени книги. По-скоро си я представям като една спокойна месечна кореспонденция, която постепенно ще ни научи да обръщаме повече внимание на света около нас.

В началото на месеца

Всеки месец ще започва с писмо. В него ще ви разказвам за темата, която ще ни съпътства през следващите седмици, ще ви изпращам книги, картини, музика и няколко малки упражнения по наблюдение. Не защото има правилен начин да ги изпълните, а защото понякога е достатъчно някой да ни насочи погледа към нещо, което иначе бихме подминали.

През месеца

През това време всеки ще води своята Книга на наблюденията по свой собствен начин. За някого тя може да бъде изпълнена с текстове, за друг – със снимки, билети от изложби, рисунки или кратки мисли. Не съществува правилен формат.

А когато почувствате, че искате да споделите част от това пътешествие, ще можете да ми изпращате страници от своята Книга на наблюденията. Не всичко, което сте събрали, а онова, което усещате като начало на разговор.

Може да ми пращате съобщение тук в Substack или да ми пишете на мейл: aetodorova@gmail.com.

От мен към вас

На всяко изпратено наблюдение ще отговарям лично. Понякога с размишление, друг път с въпрос, защо не с препоръка на книга, картина или музикално произведение, които са ми напомнили за написаното от вас. Не ми се иска това да бъде обратна връзка в обичайния смисъл на думата. По-скоро една бавна кореспонденция, в която заедно ще продължаваме да развиваме темата на месеца.

В края на месеца

Накрая всичко, което сме открили по пътя, ще се събира на едно място. Вместо финална среща ще публикувам статия в блога на The Cultured Bee, в която ще вплитам собствените си размисли с онова, което сме открили заедно. С ваше съгласие в нея ще намират място и откъси от вашите Книги на наблюденията.

Надявам се така след време да не разполагаме просто с архив от месечни теми, а с една истинска библиотека от наблюдения – дванадесет текста годишно, които разказват как сме се учили да виждаме света малко по-внимателно.

Това няма да бъде просто дискусия. Ще бъде изложба на впечатления.

***

Ако след година се обърнем назад, вероятно няма да си спомним колко книги сме прочели или колко изложби сме посетили. Но ще можем да разлистим своите Книги на наблюденията, за да видим как сме се променили. Как сме започнали да виждаме по-ясно, да слушаме по-внимателно, да забелязваме повече.

Ако тази идея ви развълнува поне малко, ще се радвам да започнем това пътешествие заедно.

Този епизод не е записан в студио и не претендира да бъде официална подкаст продукция. По-скоро е аудио бележка — личен размисъл за елегантността, женствеността и онова особено присъствие, което не се побира в рокля, прическа или съвършени маниери.

Продължавам темата, която ме занимава през юли, но този път тя ме отвежда на две много лични места – към спомена за моята баба Златка и към страниците на Джейн Остин.

Опитвам се да си отговоря на един въпрос, който сякаш става все по-интересен с времето: какво всъщност прави една жена елегантна?

Надявам се, че записът ще ви прави приятна неделна компания, независимо дали сте у дома, на разходка или в колата.

От няколко години се увличам по начин на живот, който следва ритъма на сезоните. Не бих го нарекла философия или система. По-скоро е навик да наблюдавам как природата неусетно трансформира и мен самата.

С всеки нов сезон се променят не само дърветата пред прозореца, но и съдържанието на чинията ми, козметиката в банята, книгите до леглото, музиката, която звучи у дома, дрехите, към които посягам. Някои от тези промени са съвсем практични. Други са почти незабележими. Но всички заедно ми помагат да живея малко по-бавно и много по-осъзнато.

Може би именно това най-много обичам в сезоните. Те ни напомнят, че животът не е съставен само от големи събития. Че понякога е достатъчно да откриеш нова рецепта с продукти от градината или да се зачетеш в книга, която някак естествено принадлежи на конкретен месец от годината.

С този текст поставям началото на нова рубрика. Всеки месец ще събирам тук малките неща, които са ме вдъхновили през последните седмици. Книги, рецепти, козметика, дрехи, навици, музика, красиви картини и всичко онова, което прави ежедневието ми смислено и красиво.

Не защото вярвам, че животът трябва непрекъснато да бъде романтизиран. А защото съм убедена, че ако не се научим да забелязваме красотата в обикновените дни, трудно ще я открием и в необикновените.

Дълги юлски дни

Летните жеги официално са тук, а с тях животът някак естествено започва да тече по-бавно. Обичам рано сутрин да отварям прозорците в цялата къща и да оставям свежия утринен полъх да преброди стаите, да разбуди заспалите и да приветства началото на деня. Около обед затварям всички пролуки, за да запазя прохладата, и придърпвам завесите. Така у дома се настанява една приятно приглушена атмосфера.

През юли започва един от любимите ми летни ритуали – честото пране на спалното бельо. Обожавам усещането за чисти, свежи и приятно ухаещи чаршафи. Бонус е и съхненето им на слънце, което винаги придава на тъканите една особено приятна текстура.

Преди десет часа излизаме на разходка с децата, докато все още може да се диша навън. Имаме си любима улица с дебела орехова сянка, под която често и съвсем „нелегално“ паркираме колите си, за да запазим поне малко от прохладата, останала от нощта.

Децата вече откриха сезона на надуваемия басейн в двора. Пълним го с маркуча още сутринта, а към пет следобед водата вече се е стоплила и е готова за игри, смях и пръскане.

С повод и без повод слизаме в града за най-вкусния сладолед на „Хармоника“. Това вече е нов семеен ритуал, който дори бебето заобича. Най-много ѝ харесва да гризе вафлените фунийки, чиито стени леко намазвам със сладолед.

Подготвям се за подреждане на библиотеките у дома – проект, който това лято очаквам с нетърпение. Ще се опитам да документирам целия процес.

Козметиката на юли

Ако знаете каква забава настава, когато децата видят, че махам капачката на термалната вода Avène. Едва ли има нещо, което да ни освежава по-бързо в горещ следобед.

Добавям към този ритуал и любимия си Beauty Elixir на Caudalie. Ароматът на билки, събран в това малко стъклено шишенце, успокоява нервната ми система почти мигновено.

От години не подавам носа си навън без слънцезащитен крем. Трето лято поред за лицето избирам този на Nuxe, а за тялото най-често посягам към кремовете на децата. Последните ми любимци са La Roche-Posay, Bebo и олиото на Бочко.

И сега към най-приятното ново попълнение в несесера ми – ружът на Yves Saint Laurent, нюанс 44. Цветът е съвършен, а финишът – естествен и деликатно сияен. Мога да пропусна бронзиращата пудра, но ружа – никога.

В момента се наслаждавам на топлия летен аромат на парфюмната вода Nuxe Prodigieux. Ухае на цитруси, цветя, крем и лято. Всъщност у дома всички свързват тази миризма с мен, защото вече повече от десет години използвам сухото олио на Nuxe, което е със същия аромат.

Дрехи и аксесоари

Това лято съм безнадеждно влюбена в белите рокли. Има нещо необяснимо красиво в тях. Сякаш не се опитват да впечатляват никого. Просто улавят светлината по начин, който никой друг цвят не успява.

При обувките съм вярна на един и същи модел от години – сандали с тънки каишки на нисък ток. Достатъчно елегантни, за да ги обуя с рокля, и достатъчно удобни, за да прекарам цял ден с тях. Моите са на Jenny Fairy – доказателство, че понякога любимите вещи съвсем не са най-скъпите.

И ако трябва да избера аксесоар, без който не бих искала да мине нито едно лято, това със сигурност ще бъде сламената шапка. Или сламената чанта. Всъщност и двете. Има предмети, които не просто допълват тоалета, а създават настроение. За мен те миришат на море, прашни пътища, пазари с пресни плодове и безкрайни следобеди.

Храна

Юли е щедър месец в двора ни. Малините тази година са в изобилие, а френското грозде вече започва да презрява. Черешите и вишните приключиха своя сезон. Изядохме огромна част от тях направо от дървото, а останалите затворихме в буркани с компоти и бутилки домашен сок. Белите череши се оказаха любимци на момичетата.

Дойде ли юли, си отива и желанието ми да готвя. Цялото семейство минава на лека средиземноморска диета с преобладаващи салати, разядки, моцарела, печени зеленчуци и хубав бял или цялозърнест хляб (Братя хлебари са ми любимци). Страхотна компания на храната ни правят консервите „Черноморски улов“. Препоръчвам ги с пет ръце!

В най-горещите дни понякога обичаме да пием домашна лимонада. Лимони, газирана вода, малко мед, много лед, листенца мента от градината и няколко резена праскова. Не знам дали има по-вкусно напомняне, че е лято.

Най-голямата ми кулинарна радост през юли обаче е босилекът. Правя домашно песто почти всяка седмица и честно казано, започвам да го слагам на всичко. Върху пълнозърнеста паста, в салати, върху варени яйца, намазано върху препечена филия с моцарела.

В кухненски робот смилам ½ чаша леко запечени кедрови ядки, 2 с.л. прясно изцеден лимонов сок, 1 малка скилидка чесън, щипка морска сол и малко прясно смлян черен пипер. Добавям две големи шепи пресен босилек и отново разбивам. Накрая, докато роботът работи, наливам на тънка струя ¼ чаша качествен зехтин. Ако ми се иска по-кремообразна текстура, добавям още малко. Завършвам с ¼ чаша фино настърган пармезан.

Съветът ми е винаги да запичате кедровите ядки за няколко минути на сух тиган. Ароматът им става много по-богат и именно той прави пестото толкова вкусно.

Цветя и градина

Лавандулата тази година сякаш е решила да превземе двора. Висока, буйна, обсипана с цветове, които ухаят сладко-тръпчиво. Всяко лято тя привлича най-дебиличките и пухкави земни пчели, които у дома са познати като „бъмбълбиците“.

Имам особена слабост и към повета. Знам, че мнозина го смятат за досаден бурен. Но не мога да устоя на онези малки бели цветчета, които се увиват около всичко по пътя си.

Напоследък започнах да наблюдавам и лешника пред къщата. Той всъщност е на съседите, но те почти не му обръщат внимание. Все още е зелен, но вече е наедрял и неизменно ме връща към детството. Помня как на село ядяхме лешници направо от дървото.

Писане, четене и слушане

Наскоро си купих нов бележник Leuchtturm1917 в каменно синьо. Не го наричам читателски дневник, защото не записвам всичко, което чета. В него попадат само книгите, които наистина са ме впечатлили, или онези, за които знам, че рано или късно ще искам да пиша. Харесва ми мисълта, че след години този тефтер няма да бъде списък с прочетени заглавия, а карта на книгите, които са ми повлияли.

Този месец искам най-сетне да прочета осемте есета на Камю от сборника „Лято“. Не знам защо все ги отлагах. Вероятно някои книги просто чакат точния сезон, за да бъдат отворени.

Нямам търпение да посегна и към „Аз, която не познах мъжете“ от Жаклин Харпман. Наричат романа модерна класика и една от най-необичайните дистопии, писани някога.

Докато пиша този алманах, чета „Просто деца“ на Пати Смит. Това не е просто мемоар, а красиво признание за чудото на приятелството, младостта и онези години, в които изкуството е не просто професия, а начин да оцелееш и да намериш себе си.

У дома почти непрекъснато звучи музика. Преди да премина към блуса на късния август, през юли винаги ми се слуша нежна електроника, примесена с леко уморената чувственост на Лана Дел Рей. Има нещо в гласа ѝ, което ми прилича на горещ следобед – красив, бавен и малко меланхоличен.

Картина на месеца

Ако трябва да избера едно изображение, което описва юли за мен, това ще бъде „Лято“ (1909) на Франк Уестън Бенсън.

Има картини, които не впечатляват с драматизъм или грандиозност, а с усещането, че ти се иска да влезеш в тях. Да седнеш в тревата. Да чуеш разговора. Да усетиш миризмата на нагрята земя и плат, сушен на слънце.

***

Докато събирах всички тези малки юлски радости, си дадох сметка, че всъщност не пиша списък с любими неща. Пиша портрет на един месец.

След години вероятно ще използвам друг парфюм. Децата ще поискат друг сладолед. Ще чета други книги и ще нося други рокли. Но се надявам едно да остане същото – желанието да живея в крак със сезоните и да не пропускам малките удоволствия.

Ще се видим отново през август!

Няколко пъти през живота си съм осквернявала роклите си. Запокитвала съм ги в най-тъмния и най-непристъпен ъгъл на гардероба. Изпращала съм ги в плътно затворен непрозрачен плик към магазин за дрехи втора употреба. Веднъж дори нарязах една на парчета плат за домакински нужди. А неотдавна хвърлих в кофата за боклук рокли, купени в абсолютно невменяемо състояние, които не биха стояли добре дори на най-съвършената фигура.

Много по-често обаче съм обичала роклите си.

Наскоро ми се наложи да се разделя с една, която носех почти без прекъсване в продължение на седем години. Купих си я след раждането на първата ми дъщеря и оттогава, щом се затоплеше времето, я обличах почти всяка седмица. Накрая ѝ бяха останали сили единствено да ме обгръща у дома — беше се превърнала в обикновена домашна дреха. Но моята любима домашна дреха.

Беше бледорозова, обсипана с нежни цветя, с коланче на кръста, широка пола и елегантни къси ръкави. Чист памук — лека, мека, почти безтегловна.

Когато я сгъвах в малко пликче, за да я оставя в контейнер на БЧК, ѝ говорех. Благодарих ѝ за всички години, през които беше с мен. За тихата ѝ жертвоготовност да посрещне промените в тялото ми. За това, че никога не застана на пътя на кърменето, а впоследствие приюти и втората ми бременност. Обещах ѝ, че никога няма да забравя как търпеливо изчакваше да отминат студените сезони, а после се кипреше по летните почивки.

С тази рокля съм била в лекарски кабинети, в класната стая, на интервю за работа, на рождени дни, край печката и мивката, в леглото, докато приспивам децата си.

И колкото и нелепо да звучи, раздялата с нея беше трудна. Трябваше да я запазя, знам си! Да я прибера при бебешките дрешки на момичетата. Но ми стана неудобно. Реших, че преигравам. И я оставих да си отиде…

***

Имам интересни наблюдения върху периодите в живота си, през които съм отказвала да нося рокли. Почти всеки от тях е свързан с напрежение, усилия и тревожност.

Докато работех като учителка в престижно частно училище, което изискваше от преподавателите и учениците да бъдат свръхчовеци, имах чувството, че всеки ден влизам в схватка, от чийто изход буквално зависи животът ми. Постепенно роклите, с които ходех на работа, бяха заменени от черни дънки и кубинки.

Наскоро участвах в любопитна дискусия за любовта в романите. Появих се с тъмни дънки, тениска, обувки на висока платформа с дебел ток, а ръцете и ушите ми бяха обсипани със сребърни бижута.

И в двата случая съм търсела начин да се почувствам силна. Неуязвима. Бронирана.

Колкото и странно да ви прозвучи, убеждението, че роклята може да ме направи уязвима, се роди по време на театрална постановка, в която участвах преди близо двайсет години (за актьорските ми подвизи ще ви разкажа друг път).

Представлението беше по „Идиот“ на Достоевски, а аз играех една от главните роли — Настася Филиповна. На сцената смених четири рокли, но първата ще помня винаги. Облечена в нея, преживях най-големия страх на всеки актьор — по време на особено драматична сцена забравих думите от монолога си.

Близо петнайсетте минути, през които трябваше да изведа действието до своеобразната му кулминация, се превърнаха във вечност. Въртях се като обезумяла и шепнех на хората около себе си: „Текст! Дайте ми текста!“

Единственото, което си спомнях, бяха заключителните думи. Произнесох ги и завесата се спусна за антракта. Аз се свлякох на колене и заплаках.

Нищо фатално не се случи онази вечер. Представлението продължи добре. Окопитих се и изиграх второто действие „като звяр“, както определиха изпълнението ми по-късно. Но материализиралият се страх ме връхлетя с цялата си ирония. С цялата си подигравка. Най-женствената, най-желаната, най-страстната и най-трагичната героиня на Достоевски се оказа позор сама за себе си, макар и облечена в красива рокля.

***

Ако до този момент не е станало ясно — роклите заемат специално място в живота ми. Те са част от начина, по който моята персона функционира в обществото. Те са код. Поза. Вътрешна нагласа. Роклите ми са израз на женственост, която в определени моменти съм склонна да жертвам в името на удобството и желанието да се слея с обстановката.

Истината е, че роклите привличат мъжкия взор. И тук имам предвид the male gaze — най-незабележимият механизъм на патриархата. Той описва свят, в който жената не просто е наблюдавана, а е конструирана така, че да съществува преди всичко като обект на мъжкото желание. Облечена в красива рокля понякога съм се чувствала точно така — като образ, тяло и зрелище.

Но напук на всички феминистки устои това никога не ми е пречело. Защото нося съзнанието за своята изключителност като жена, любима, майка, сестра, дъщеря, приятелка. И ако роклята ми е повод някой да фантазира своята властова привилегия, да подиграва външния ми вид или да изразява своята симпатия, това е само и единствено негов проблем.

***

Роклите са може би най-обикновената вещ в женския гардероб и същевременно най-натоварената със смисъл. Дънките почти никога не стават семейна реликва. Блузите рядко предизвикват сантиментални кризи. Но роклите... Те умеят да се превръщат в биография.

Една рокля помни първата среща. Друга — бременността. Трета е облечена само веднъж и после цял живот не можем да се разделим с нея. Има рокли, които съхраняваме като произведение на изкуството, и други, които пазим с надеждата, че някой ден отново ще ни стават.

Замислих се, че вероятно затова литературата толкова често се връща към роклите. Не защото писателите са се интересували от мода. Нито защото са искали да опишат поредния красив тоалет. А защото са знаели нещо, което и ние интуитивно усещаме — дрехите никога не покриват само тялото. Те прикриват страховете ни, желанията ни, амбициите ни. Понякога дори срама ни.

Колкото повече мислех върху това, толкова по-често в съзнанието ми изплуваха три литературни героини. Не защото са ми любими. Всъщност едната дори не ми е особено симпатична. А защото никога не успях да ги отделя от роклите им. Трите вероятно не биха могли да бъдат по-различни една от друга. Но всяка от тях знае нещо, което аз научих доста късно — понякога жената не избира роклята си. Случва се така, че роклята избира историята, която ще разкаже за нея.

„Мадам Бовари“ – роклята като обещание

Не знам дали Ема Бовари би харесала моята бледорозова памучна рокля. Вероятно не. Тя никога не е мечтала за памук. Мечтала е за коприна, кадифе, дантела и онези бални рокли, които шумолят по паркета така, сякаш животът винаги е празник. Аз пък години наред обичах една рокля, чието най-голямо достойнство беше, че можех спокойно да клекна с нея на пода, да прегърна дете или да прекарам цял ден вкъщи, без нито веднъж да помисля как изглеждам.

И все пак мисля, че с Ема бихме се разбрали по един въпрос. Че понякога една рокля престава да бъде дреха. Превръща се в обещание.

Когато за първи път попада на бала във Вобиесар, Ема не вижда просто красиво облечени хора. Тя вижда живот, който до този момент е съществувал единствено по страниците на романите, които е поглъщала като момиче. Огледалата отразяват светлината на свещите, по пода се плъзгат бални рокли, мъжете са с безупречни униформи, музиката заглушава всичко останало. За няколко часа тя престава да бъде съпругата на провинциалния лекар и започва да вярва, че принадлежи на този свят.

Може би точно тук Флобер прави най-голямото си откритие. Ема не се влюбва в роклята. Тя се влюбва в жената, която би могла да бъде, ако носеше такава рокля.

След бала тя внимателно прибира роклята си. От този момент нататък тя вече не гледа на дрехите като на необходимост. Всяка нова рокля, дантела, ръкавица, кашмирена пелерина се превръща в опит да възкреси онези няколко часа, през които е повярвала, че животът ѝ може да бъде друг.

Колко странно е, че почти всички сме правили нещо подобно. Купували сме дреха не защото ни е нужна, а защото сме си представяли жената, която ще станем, когато я облечем. По-смела. По-красива. По-спокойна. По-обичана. Сякаш между плата и кожата има място, в което може да се настани една по-добра версия на самите нас.

„Панаир на суетата“ – роклята като маска

След Ема Бовари Беки Шарп изглежда почти безсърдечна. Едната мечтае. Другата пресмята. Едната купува рокли, за да избяга от живота си. Другата ги използва, за да го подчини на собствените си правила. Вероятно затова Беки Шарп никога не ми е била особено симпатична. С годините обаче започнах да изпитвам нещо по-сложно от липса на симпатия — уважение.

За разлика от Ема, Беки не вярва, че обществото ще я оцени заради добродетелите ѝ. Родена е без богатство, без положение, без фамилия, която да ѝ отваря врати. Още от самото начало знае, че в света, в който живее, жената рядко получава втори шанс да направи добро първо впечатление. Затова се научава да режисира впечатления.

Именно тук роклята придобива съвсем различен смисъл. При Флобер тя е обещание. При Такъри тя е маска. Но не маска, която скрива лицето, а такава, която го създава.

Беки не облича рокля, за да изрази себе си. Облича я, за да произведе определен ефект — да накара хората да видят точно онова, което иска да видят. Малко повече изисканост, загадъчност и богатство, отколкото всъщност притежава.

Колко модерно звучи това, нали?

Днес се заблуждаваме, че социалните мрежи са измислили внимателно режисираната самоличност. Всъщност Беки Шарп го прави почти два века по-рано. Тя разбира, че обществото рядко вижда човека. То вижда историята, която той разказва за себе си.

Такъри почти никога не описва роклите така, както го прави Флобер. Не научаваме подробно какъв е платът, какъв е цветът или как пада полата. Вместо това научаваме какво се случва, когато Беки влезе в стаята. Истинският предмет на описание не е роклята, а въздействието ѝ.

В един от най-запомнящите се моменти на романа — бала в Брюксел, в навечерието на Ватерло — Беки е ослепителна. Такъри не се спира върху дантелата или коприната. Достатъчно му е едно кратко наблюдение — лицето ѝ сияе, роклята е съвършена. След няколко часа част от мъжете в тази бална зала ще тръгнат към смъртта. Светът ще се разпадне. Но за един миг представлението е безупречно.

„Ребека“ – роклята като призрак

Има една литературна героиня, за която ми е трудно да говоря, без да изпитвам известно съчувствие. Втората госпожа дьо Уинтър — жената, която няма име.

Още преди да облече роклята за маскарадния бал, тя вече е нечия съпруга, нечия наследница, нечия заместница. Сякаш животът ѝ започва от мястото, където животът на друга жена е свършил.

Вероятно няма по-знаменита рокля в литературата от онази, с която младата госпожа дьо Уинтър слиза по стълбището на Мандърли по време на бала. Дълго избира как да се облече. Иска да бъде красива, за да впечатли Максим. Да почувства най-сетне, че принадлежи на тази къща.

Колко невинно желание. И колко жестоко наказание.

По внушение на мисис Данвърс тя се появява, облечена като жената, която всички се опитват да забравят и никой не успява. Настъпва тишина. Максим не вижда младата си съпруга. Вижда Ребека. И точно в този момент осъзнаваш, че роклята никога не е била просто костюм. Тя е памет, призоваване, призрак.

Мисля си колко странно е, че една дреха може да направи точно това. Да заличи човека, който я носи. Тогава си дадох сметка, че всяка жена вероятно поне веднъж е изпитвала нещо подобно. Не чак толкова драматично, разбира се. Но сигурно ви се е случвало да облечете рокля и вместо да се почувствате повече себе си, да имате усещането, че играете чужда роля. Че изглеждате като жената, която някой друг очаква да бъдете. И изведнъж дрехата започва да тежи. Не заради плата, а заради очакванията, които носи.

И докато Ема Бовари прекарва живота си в търсене на роклята, която ще я превърне в друга жена, а Беки Шарп умело използва роклите, за да режисира собственото си представление, младата госпожа дьо Уинтър открива една много по-страшна истина. Най-опасната рокля не е тази, която ни кара да мечтаем. Нито тази, която ни прави красиви. А онази, която неусетно ни убеждава да забравим кои сме.

***

След всичко това сигурно би трябвало да направя някакъв сериозен извод. Да кажа, че роклите не са важни. Или че са. Да обвиня патриархата, модната индустрия или Флобер.

Истината е, че нямам никакво желание да го правя. Защото утре сутрин пак ще застана пред гардероба си и ще се поколебая какво да облека. Не защото не знам коя съм, а защото много добре знам.

Може би затова никога няма да повярвам, че роклите са просто дрехи. Те са кодове, които светът непрекъснато се опитва да разчете. Понякога ги чете погрешно. Друг път — жестоко. А нерядко и с възхищение. Но истината е, че всяка жена знае нещо, което никой наблюдател не може да види. Че под всяка рокля има още една история и тя никога не е ушита от плат.

Subscribe now

В последния си блог пост отпреди месеци (Какво стана с мен и защо спрях да чета) си позволих да бъда честна с вас, колкото и емоционална и физически нестабилна да се чувствах тогава. Големият шок по онова време бе, че напълно изгубих желание и интерес да чета. Вечният стожер на моето душевно и интелектуално благоденствие потъна в мъглата на хормоналните промени на бременността и отказа за се завърне докато не прочистя главата си от мрачните мисли, в които се въргалях.

Колкото и неприлично да прозвучи, намерих временна утеха във фентъзи-романтичния жанр, като любовните завръзки и развръзки ми действаха много освежаващо. Друг е въпросът, че въпросният жанр не ми даде нищо повече от кратко развлечение насред несгодите на ранната бременност. За справката, изчетох книгите от поредицата ACOTAR на Сара Дж. Маас, като сюжетът на последния volume („Двор от сребърни пламъци“) доста ме отегчи, а еротичните сцени откровено ми дойдоха в повече. Въпреки това смея да твърдя, че първите ми стъпки в жанра бяха интензивни и не съжалявам, че му отделих от времето си. Ако ще се наричаме читатели, то е редно от време на време да експериментираме и да се надсмиваме над чувството си за превъзходство.

Всъщност, целта на този пост е да споделя с вас някои от литературните ми планове за 2025-а година. Хич не са скромни, като се има предвид, че напролет ще имам новородено бебе. Но от опит (разбирайте първата ми бременност и двугодишното ми майчинство) знам, че по-силни читателски години не съм имала! Не че изчетох купища книги, не. Но качеството на читателските ми занимания беше наистина на ниво. Нещо, което ме вадеше непрестанно от дупката на пелените, кърменето, следродилната тревожност и осъзнаването, че се разделям завинаги с университета и докторските занимания с литература. Да не забравяме, че именно по време на майчинството реших да създам и канала за книги „С книга в полунощ“, който с времето претърпя доста промени, а накрая напълно замря :)

Царица съм на увертюрите. Стига общи приказки, да пристъпваме към някои от читателските ми проекти за тази година. Казвам „проекти“ не случайно - тази дума крие в себе си равни дози предизвикателство, удоволствие, постоянство и обещание за провал.

Какво съм подхванала през тази година

Преди да ви разкрия какво и защо ще чета, искам да спомена и какво ще пропадне като план. Имах намерение да се впусна Американската литература, като дори имах изготвен конспект с произведения, които да изчета. Уви, няма да намеря време и енергия да се ровя в този сравнително непознат за мен каноничен пейзаж. Начинанието би изисквало изчитане на много допълнителна критическа литература, а не от това имам нужда към дадения момент. Не мога да не спомена и засега замразеното си намерение да се самообразовам в история на изкуството. Причините за което са същите като гореизброените.

С две думи, решила съм да го карам по-леко. Или казано другояче - да стъпвам на по-позната почва.

Изчитане на цялата „Божествена комедия“ от Данте Алигиери в рамките на годината

Има хора сред вас, които вече знаят за намерението ми да изчета ЦЯЛАТА „Божествена комедия“. Трите части на този магнум опус са „Ад“, „Чистилище“ и „Рай“, като към момента на български могат да се четат в старото издание на Народна култура, както и в луксозния му вариант от издателство „Захарий Стоянов“.

Този проект не е моя хрумка, а на Вашик Арменикус - блогър, ютюбър и голям литературен разбирач, чийто вкус, задълбоченост и знания ценя високо. В рамките на цялата година той ще води импровизиран курс върху Дантевата „Божествена комедия“. Има дори изготвен график в кои дни кои песни се четат, а към това и специален нюзлетър със страхотни текстови и визуални анализи на всяко canto. Чутовно начинание от негова страна, за което в университет се плаща много, но в неговия Substack е безплатно (с уговорката, че ако хората искат, могат да го подкрепят с абонамент от 8 долара на месец).

Смятам, че „Божествена комедия“ е четиво не само за литературни агенти, които почитат древността и се увличат по класическата хуманитаристика, но и за всеки обикновен човек, сблъскващ се живота per se. Още съвременниците му четели творбата като 1. развлекателно четиво и 2. като поетична философска поема, която може да те извади от житейска „дупка“. Self-help книга откъдето и да го погледнеш.

Според графика и темпото на Вашик Арменукис вече съм на Трета песен от „Божествена комедия“. Най-накрая намерих и адекватно приложение на един от любимите ми тефтери с каменна хартия, посветен на 700-ната годишнина от раждането на Данте. В него си водя записки, аналитични бележки и интересни факти, свързани с творбата.

Прочит на „Метаморфози“ от Овидий

От години си имам увлечение по Бенджамин Макавой, който има великолепен YouTube канал, литературен клуб и Patreon профил, посветен на голямата световна литература. Макавой е възпитаник на Оксфорд, като е завършил легендарната специалност English Literature. Заради тежък бърнаут след 4-годишното си следване и осъзнаването, че не е нужно да отдаде младостта, кръвта и парите си на академичната върхушка, той се посвещава на това да раздава безценните си знания на широката публика. Негово е веруюто, че има как да получиш елитно литературно образование, разчитайки на собствената си находчивост, а не на университета.

В разкошния си Hardcore Literature Book Club Макавой е заложил за тази година изчитането на „Метаморфози“ на Овидий (наред с други феноменални класики). Вече е факт и встъпителното му (безплатно) видео - How to Read Ovid's Metamorphoses, в което по блестящ начин представя творбата и причините да я четем днес.

От моите спомени по Антична литература „Метаморфози“ е трагикомичен шедьовър на древноримската литература, в който са събрани най-ценните митове и легенди на западния свят. Нямам търпение да се върна назад във времето и да се запозная в цялост с творбата, вдъхновила перото на писатели като Шекспир и Сервантес.

Отново четенето ще става постепенно и бавно, разпределено във времето напред.

Преброждане на Шекспировия драматургичен свят

И понеже споменах името на Шекспир, нека ви споделя и плановете ми относно него. Доскоро смятах, че съм прочела доста от пиесите му и почти всички негови сонети. После си направих справка и осъзнах, че всъщност съм прочела една десета от творчеството му. Лошо няма! Тъкмо повод да си свия перките и да се отдам подобаващо на комедиите, трагикомедиите и трагедиите му.

През тази година си представям, че мога да прочета 4 негови знакови произведения, като с всяка следваща ще напредвам все повече и повече. Това начинание ще изисква ПРЕпрочит на конкретни пиеси, които всички познаваме. Идеята е да вникна в повече дълбочина в текстовете и птичата ми главичка да проумее защо Харолд Блуум определя Барда като най-големия познавач на човешката душа.

И тук бих искала да вметна една уговорка, касаеща хората, които смятат Шекспир за отживелица и пълна липса на творческа иновативност. Ами че то днес имаме психология и литература благодарение на него. И много от нещата, които той е задал в писането си, днес са част не само от начина, по който разбираме изкуството, но и по който живеем.

Та ето кои пиеси ще са ми на фокус тази година:

- Хамлет

- Крал Лир

- Както ви харесва

- Отело

***

Спирам дотук. Всичко останало, което ще чета, ще бъде далеч от Древността и Ренесанса, обещавам :) Благодарна съм, че около мен има великолепни момичета, с които покоряваме великолепни съвременни книги и по този начин поддържам не само ниво на четене, но и на добра комуникация.

Вие имате ли по-сериозни и конкретни книжни проекти за 2025-а?

Здравейте! Отдавна не съм писала тук. Отдавна не съм чела. Отдавна не съм се виждала с хора.

Всъщност, от известно време не съм правила нищо друго освен да лежа или седя, да пия газирана вода с лимон и да се карам насила да приемам храна. Нежното есенно слънце (да, едва днес го забелязах) успя да пробие през мъглата, която ме е налегнала, и сега пиша тези редове от терасата с гледка към двора.

Да ви призная, този текст можеше и да не вижда бял свят. Не знам дали след време няма да погледна към него с досада и да се питам къде ми е бил акълът да го публикувам. Но се водя от вътрешната си нужда да дам форма на емоциите си, с които в последно време се стремя да не заливам най-близките си. Не искам да им досаждам и да ги карам да се тревожат за мен.

Освен това съм наясно, че моят случай далеч не е най-тежкият. И че има хора, които биха ме сметнали за лигла.

Колко драматично звуча, нали?! Причината за състоянието ми далеч не е драматична. Напротив. Според всеобщо приетите стандарти за щастие и житейски смисъл бременността ми е повод за радост. Тя е чудо, тя е благословия, тя е искра надежда.

Според собствената ми реалност (както и на много други жени), началото на една бременност може да бъде един от най-мрачните и трудни периоди в живота. Можем спокойно да хвърлим вината за това на хормоните, които в първия триместър (а понякога и след това) беснеят из тялото, за да създадат условия за развитието на новия живот. 

Не съм от хората, които на всяка цена крият новината, докато не е дошъл заветният втори триместър. Ако нещо е писано да бъде, то ще БЪДЕ отвъд всяко суeверие и тревожност. Но пък съм от хората, които вярват, че има сила в това да споделяш гледна точка, която разкрива другата страна на монетата. В дадения случай - бременността е досадно, трудно, поучително и смиряващо преживяване, а не пеперуди в стомаха, нежност и щастливо очакване.

Не помня някога да съм се чувствала толкова зле. Физическите неразположения са закотвящи и ограничаващи не само тялото, но и ума. Когато се бориш да преживееш поредния ден на прилошаване, виене на свят, падане на кръвно и кръвна захар, гадене, втрисане, сърцебиене и задъхване, тогава душата ти крещи за помощ и милост.

Не мога да ви опиша колко пъти на ден си задавам въпроси защо забременях, как ще се справя, беше ли моментът, кога да ида „да го махна“. По пътя за прегледа в 7-ма седмица се молех да ми кажат, че не регистрират сърдечна дейност и още на другия ден ще ме почистят. Пия повече сълзи отколкото вода на ден - плача поне по два пъти, а водата ми горчи. 6-годишната ми дъщеря идва да се грижи за мен, съпругът ми прави челни стойки, за да ме подкрепя, майка ми, сестра ми и свекърва ми чистят къщата и готвят храна на семейството ми… А аз броя дните, когато този ад ще разтвори вратите си и или ще ме погълне, или ще ми прати лъч светлина. 

И въпреки всичко, дълбоко в мен стои притихнала една радост. Един страх малкото същество да не си отиде от мен, както направи преди две години. Да, вярвам, че това е същата душа, защото още тогава ѝ обещах, че ще я чакам. Съвпадение или не, забременях по абсолютното същото време както тогава. Разбирате ли, същите дати на овулация. При това без да сме го целили с Христо, то реши да се случи.

Дълго време смятах, че Ева ми е достатъчна. Че семейството ни е завършено. Продължавам да вярвам, че едно дете е богатство и не е нужно на всяка цена да има братя и сестри. Но вътре в себе си усещам, че има още някой, който иска да е при нас. Който да е опора на по-голямата си сестра. Който да доведе със себе си любов, която ни е писано да познаем. 

Все още не мога да се зарадвам и да приема промяната. Но те я тук и си пробива път към мен. Дали ще успеем да се срещнем, оставям в ръцете на Бог, Съдбата и Вселената.

Трябва да призная още, че спрях да чета. Нечувано, неочаквано, опустошително по свой си начин. Не мога да събера достатъчно съсредоточеност и умствен капацитет за тази дейност, която смятах за вродена, за втора природа, за жизнена нужда. В този момент си давам сметка, че не за първи път забелязвам, че при душевни или физически сътресения, спирам да чета. Последният ми читателски срив беше по време на първото ми протяжно боледуване от Ковид. 

Замислям се, че четенето не винаги е утеха. То е всъщност много сериозно и изискващо фокус и кондиция занимание. Задвижва особени механизми в мозъка, които изискват определена нагласа и активиране на въображението. А когато душата или тялото страдат, жизнените сили се насочват към поддържането на други процеси.

Дали не се самозаблуждавам? Възможно ли е всъщност самото четене като форма на интелектуално занимание, опиращо се на изкуството, да ме спаси?

Склонна съм да вярвам, че се оставям на произвола и отчаянието и дори не правя опит да открия утехата, която толкова поколения мислители, артисти, хронично болни и скърбящи хора са откривали в книгите.

В едно нещо обаче не се заблуждавам! Трябват определен тип книги, които да те извадят от бездната на нечетенето. 

В библиотеката си имам само една или две книги, които по някакъв начин ми носят комфорт и свързвам с моя вътрешен свят, който винаги ще обичам и ще ме успокоява в тежки моменти. Каква загуба… Явно през годините съм чела все книги с отличителен интелектуален статус и почти никакви за отпускане на сърцето и душата. Приказки, фантастични истории, нежни стихове… Нямам любими, така и не си позволих да им се отдам. 

И сега страдам. Защото, ако имах, щях да мога да се върна към тях за утеха. 

Вие имате ли такива любими книги? Които може и да не са висока литература, но са си вашата литература? Дайте ми съвет, споделете с мен. Може би ще открия нови истории и гласове.

Още не зная дали ще се проведе следващата среща на Клуба. Извинете ме. Да стискаме палци от ноември натам да бъда в по-добра кондиция. Пък и ще са радвам да осъществим идеята за споделен Клуб.

Ави

Здравейте, мили четящи приятел(к)и!

Дано не прозвучи сантиментално, но с времето и прочетените книги се сближихме. Литературният клуб съществува от година и два месеца. Началото бе поставено през юли 2023 година в Patreon и сред вас има хора, които четат редом с мен още оттогава. Преминахме през интересни срещи, сблъскахме се и с поврати, намерихме нови любими автори, но и си дадохме сметка какво НЕ харесваме в прозата.

През клуба са минали различни хора - някой откриха своето място тук, с други се разделихме. Но едно нещо остана непроменено - подборът на качествена литература, акомпаниран с ценни дискусии.

Защо тогава повдигам въпроса за внасянето на промени в Клуба?

Осъзнах, че той е жив организъм, който запазва своето основно ядро (участници) и месец след месец то става все по-неделимо от личния ми свят. С някои от вас никога не сме се срещали, не сме споделяли за себе си отвъд литературния вкус. И въпреки това продължаваме да намираме смисъл в съвместното ни общуване. С други пък се сближихме до степен, в която можем да се наречем приятели.

Малко сме, но сме силна група, не мислите ли? При това се държим по силата на някаква споделеност, която не зависи от това колко активни сме в социалните/YouTube/блогърски мрежи. Както забелязвате, дори не „работя“ в посока популяризиране на Клуба. Не мога да си представя, че в някакво обозримо бъдеще той може да се разрасне до степен, в която да изгуби интимния си чар.

Като споменах, че се сближаваме, имах предвид, че намираме малко кътче в натоварения си живот, в което да четем и обсъждаме книги. Но в момента всичко е някак едностранно. Предложенията за романи и сборници с разкази идват единствено от мен, което започва да ограничава литературните хоризонти, които се разкриват пред нас.

Аз искам да чета книги, които и вие искате да четете. Да става обмен. Да си даваме идеи. Да си правим реални препоръки. Да четем микс от предложенията на всеки член на Клуба.

За тази моя идея ви говоря от известно време, но досега все не ми достигаше решителност, за да я предложа в нейната цялост и окончателност.

Ето накратко как си представям развитието на Клуба:

1. Всеки месец различен член на Клуба дава своето литературно предложение.

2. Организираме се предварително с помощта на таблица, в която според конкретния месец от годината определен човек е отговорен за четивото ни.

3. Препоръките за книги трябва да следват някои основни принципи:
   

   - изданието да бъде достъпно за закупуване (от книжарници или на старо от Книжен пазар);
   

   - книгата да е съобразена с вкуса и интересите на съответния модератор, но и с общите нагласи на членовете на Клуба. (В този ред на мисли, не би било подходящо да се предлага чик лит литература, нито тежки научни разработки от историко-философско-психологическата сфера).

   - съзнателно подбираме заглавия и теми според общочовешката им значимост;
   

   - внимаваме с обема на книгата. Четиво, по-дълго от 300-350 страници може да се окаже препятствие пред отделни членове на Клуба. Все пак е добре да ни остава време и за други книги.
   

4. Не се свеним да търсим жанрови предизвикателства. Ако искаме да предложим книга от фентъзи жанра, преценяваме качеството на заглавието и действаме смело. Същото важи и за жанра на криминалния роман, мистерията, мемоара и пр.

5. Срещите засега остават предимно онлайн, с уговорката за спорадични обсъждания на живо. Бих се радвала да излизам с вас, да пия кафе или да се наслаждавам на вкусно ястие, докато разговаряме за книга, която четем заедно.

6. Не на последно място - приемаме този Клуб не като аршин за софистициран вкус, а като общо приятелско дело, което ни разведрява и вдъхновява. Затова и ще приветстваме книги интересни, вълнуващи, тихи, бурни, смели, позитивни, тъжни, радостни…

Въпросите ми към вас са три:

*Съгласни ли сте?

*Колко от вас се припознават като част от Клуба и биха искали да бъдат негови отговорни, грижовни и любопитни членове?

*Откога бихте искали да започнем новия формат на Клуба?

Можете да гласувате и дадете своето мнение в този Quiz :

Моля, разгледайте и таблицата, в която можем да се вписваме. Всеки има право да избере кога и какво да предлага на Клуба. В зависимост от това колко броя активни членове сме, ще разпределим програмата по равно (доколото е възможно).

Оставам на щрек за мнението ви. Пишете ми!

Прегръдки,
Ави

На вас случвало ли ви се е да ви направят засечка с въпрос от рода на: „Защо си губиш времето с това? Намери си по-смислено занимание, което наистина ще ти е от полза за работата/живота/здравето“?

Визирам контекст, в който този въпрос е насочен срещу ваше хоби:

• Обичате да четете, а ви упрекват, че всъщност бягате от реалността; 

• Обичате да готвите, а ви обвиняват в разхищение на продукти; 

• Обичате да градинарствате или да гледате животни, а ви питат кога ще се погрижите за нещо по-смислено (разбирайте дете);

• Обичате да редите пъзели, а ви бъзикат, че е време да подредите своя си живот;

• Обичате да учите нови и разнообразни неща, но ви напомнят, че сте прекалено хаотични и непостоянни в интересите си;

• и пр.

Ей това последното ми е любимо - а си отвориш устата, че искаш да запишеш още три висши, а те заковат с укорителен поглед, в който се чете едновременно снизхождение и раздразнение. 

Разбира се, хората са прави донякъде. Във всеки упрек се крие зрънце истина. Ако попитаме психоаналитик относно хобитата ни, той ще ни изкара полу невменяеми и търсещи път към тъжното и търсещо разбиране дете вътре в нас. И сигурно няма да бъде далеч от истината. 

Всъщност, ето за какво исках да ви разкажа. Установих, че моето хоби е ученето.

И реших, че ще отпразнувам настъпването на новата учебна година далеч от образователните институции, но близо до личната свобода да усвоявам в дълбочина онова, което смятам за интересно и нужно.

И друг път в текстове съм споменавала приятелката ми Марти (някой ден ще взема да ви запозная с нея). Според нея следването в университет е за младежи, които тепърва се учат да мислят и учат самостоятелно, при това в малко по-големи мащаби от училищните. Именно с тези думи тя неведнъж ме е заземявала, когато съм се впускала да се записвам в нови и нови бакалавърски и магистърски специалности. То не беше Изкуствознание, то не беше Културология, то не беше Английска филология… Че веднъж тайно се размечтах за Нутриционистика и Астробиология. 

Споменах ли, че Марти говори изумително английски, френски и японски, защитава дисертация на тема феминизъм в Източна Азия, асистент е в БАН, скоро ще изнася лекции в Япония и въобще е човек, който има взимане даване с „учене“ ежедневно.

След толкова години реших да последвам съвета ѝ - „Намери начин да се развиваш сама и да разгръщаш познанието във всички страни, които те интересуват и които носят смисъл за теб и начина, по който разбираш света“. И така, още преди да съм се запознала с термина Self-education, на мен вече ми бе дадена правилната насока.

За какво говорим, когато говорим за Self-education

Терминът побира в себе си цял спектър от интереси, образователни пътечки, организационни умения и воля. Някои го определят като autodidacticism (автодидактизъм или самообразование), а други като informal study, което си е направо обидно. Щом има study, значи се учи, а стигне ли се до studying, значи положението е много сериозно (някога правило ли ви е впечатление, че в думата studying има -dying… Просто отбелязвам)!

Самообразовли се хора в историята с лопата да ги риеш - Чарлз Дикенс, Джек Лондон, Шарлът Пъркинс Гилман, Борхес, Машаду ди Асис, Херман Хесе, Кнут Хамсон, Жозе Сарамаго, Уилям Блейк, Хенри Милър, Труман Капоти, Джоузеф Конрад, Максим Горки, Уилям Фокнър, Тери Пратчет, Хулио Кортасар, Марк Твен, Ърнест Хемингуей, Рей Бредбъри, Фрида Кало, Вирджиния Улф, Джордж Оруел, Афра Бен, Мелани Клайн… 

Извинете, ще спра до тук, защото мога да продължа да изброявам още дълго, а не за това съм се хванала да пиша.

Идеята за самообразоване, отвъд първите и най-важни стъпки в училище, е стара колкото света. Щом нобелисти, класици и революционни умове са посягали сами към знанието и са го усвоявали с кръв и пот на челото, то кои сме ние, че да оспорваме състоятелността на делото им.

Много вдъхновяващо ми се струва да знаеш, че само да поискаш да предизвикаш интелекта си, можеш да го направиш без да плащаш една торба с пари за курсове, без да полагаш изпити, без да теглиш заеми, без да си задължен към никого - било то авторитет или институция. Да, диплома или сертификат може и да не вземеш, но както няколко поколения вишисти вече се убедиха, тапията не е най-обещаващият начин за постигане на професионален и личен успех.

Имайте предвид, че не съм си изгубила ума напълно и подкрепям образованието що се касае до развитието на младите хора! Думата ми за само-ученето касае единствено зрели хора, които търсят нови хоризони пред мисълта си.

И Августина реши да учи

Седнах и помислих. Какво ми се учи? Тук мозъкът ми глична - „Ами за всичко ми се учи“. Добре, това не беше подходящият въпрос.

Колко време можеш да отделиш, за да учиш? - „Не повече от 30-60 минути на ден, като това ще ме лиши от възможност да чета, да играя с детето, да сготвя, да се видя с приятели, да медитирам, да спортувам, да ходя на психоаналитик, да садя кокичета, да правя сок от бъз…“ Отново грешен въпрос.

За какво ще ми помогне ученето? - „Най-вероятно ще разширя общата си култура, ще си намеря по-добра работа, ще изглеждам по-умна в очите на другите, няма да скучая, ще се предпазя от Алцхаймер, ще похарча пари за книги и учебници, ще си изгубя времето…“ Отново засечка с въпроса.

И един ден провидението дойде. От Япония. Или по-скоро от една приятелка (този път не Марти), която ме смайва с последователността, с която върши основните си задължения в живота. Стела е шматка и половина, изглежда като най-разсеяния човек на света и понякога буквално хардискът в мозъкът ѝ се ъпдейтва по средата на разговор. Това не ѝ пречи обаче да изпълнява до съвършенство нещата, които смята за важни. 

„Ави, в работата си следвам японския принцип да върша всичко прецизно и да се стремя към майсторство. Да, звучи амбициозно и непосилно, но е цел, която може да те води до края на живота ти.“

И изведнъж ме осени - искам да уча, за да стана наистина добра в нещо. Може да е едно, но да му се посветя и да го издигна до висотата, до която ми е писано. 

Разбира се, имам интерес да развивам в себе си повече от едно умение. Идеята обаче е да хвана за рогата две-три неща и да им се посветя.

И целта на това усъвършенстване не е непременно да ми осигури по-добър стандарт на живот или друг тип облаги. Ако помогне, добре, ако ли не, пак добре. Не всичко трябва задължително да има изгода за теб, за да инвестираш време и пари в него. Достатъчно е да ти даде смисъл, храна за ума и душата; да те направи по-добър човек; да те направи по-различен.

Откъде ще започна

Идеята на самообучението е да се довериш на собствените си умения да търсиш надеждни източници на информация, да ги отсяваш, категоризираш и разучаваш. Това може да стане с помощта на курсове или на съвсем самостоятелен принцип.

По едно време изнамерих великолепни курсове към литературните департаменти на Кембридж и Оксфорд. Но ми стана смешно… Разбира се, че снобът в мен ще се обади и ще иска ама точно с тези университети да се обвърже. Зарязах идеята за някой друг път. 

Замислих се къде наистина имам нужда да положа усилия в този момент и дали тези усилия няма евентуално да се окажат печеливши за мен. И ми светна: английски! Уж си го знам, обаче от години не се решавам да работя с англоговорящи работодатели, защото нямам увереност да пиша свободно на английски. А съм получавала добри предложения, но на чиито стандарти не мисля, че отговарям.

Направих пространно тест-интервю с British Council, за да определят нивото ми на владеене на езика. Отсъдиха C1 Advanced и ме поканиха да се запиша в курсовете им. Ах, как се зарадвах. Щях да мина едно-две нива и уменията ми да се доближат да Proficient. Нали това е целта - да усъвршенствам английския си до степен такава, че да се гордея с него. Разбира се, по-добре платена работа също да намеря.

Е, всичко много хубаво, обаче часовете на занятията им въобще не ме устройват. Детето си има нужда да го водя на уроци, да вечеря, пък и мъж си имам… Няма как да се запиша…

И тогава реших - ще уча сама! Щом съм ниво Advanced, значи все нещо поназнайвам от този английски. Освен това съм бивш учител и знам как се учи качествено. Пък и съм прекарала доста години в университета, за да съм наясно колко дълбочина и последователност трябва за навлизане в сложна материя. 

Най-важното нещо, което ще направя, е да си купя 1. една граматика за напреднали и 2. книги на английски. Ще огранича малко българските книги и ще дам преднина на чуждоезичните. Няма експерт, който да не твърди, че четенето е най-добрият начин да усетиш структурата и ритъма на езика. Освен това се учиш на лексика и стил. 

Веднъж седмично ще си поставям задачка да пиша текст на английски. Ще започна с описателни (виждам нещо пред мен и го описвам подробно). После ще усложнявам като разказвам случка от деня, която ми е направила силно впечатление и от която съм си взела поука. И така ще вдигам залога и трудността на текстовете си.

Вече съм си избрала и канцеларските пособия, с чиято помощ ще уча. Не ми трябва много - тефтер за речник, тефтер за писане, надеждни химикал и молив, маркери за подчертаване, карта за читалните на Народната библиотека. Back to School 🙂

И понеже този текст стана безобразно дълъг - спирам тук. Просто ми се искаше да ви разкажа и евентуално вдъхновя да започнете и вие свое учебно начинание. 

Ще се присъединете ли към моето, като четем заедно на английски интересни книги и после си ги обсъждаме? Насреща съм!

Август си отива. Този тежък в много отношения месец (благодарим ти ретрокраден Меркурий) най-накрая отпуска силната си хватка. Според астролозите се задават по-добри дни. Тежките равносметки и неразбории във финансов, професионален, любовен и здравословен план ще се укротят. Така че, дръжте главите изправени и се подгответе за есен, в която темпото ще се забърза, но всичко ще е за добро (и по карма).

Преди да обърнем поглед към плана на Литературния клуб за септември, нека припомня, че предстои онлайн дискусия на романа „Нощен влак за Лисабон“ от Паскал Мерсие.

Очаквам ви на 31.08 (събота) от 19:00 часа.

Нощен влак за Лисабон - среща на Литературния клуб

Video call link: https://meet.google.com/zvp-xavn-vof

Държа да припомня, че вторият ни клуб Soothing Stories Book CLub за момента си почива. Чакам провидението да ме срещне с нови, красиви и нежни книги, които да споделя с вас. Отказвам да си смуча от пръстите заглавия, които я ни харесат, я ни загубат времето.

НО… Септември обещава среща с наистина стойностна книга, при това на българска писателка - „Ане“ от Камелия Панайотова (изд. Жанет 45).

Дебютният роман на Камелия Панайотова е болезнено автофикционално брожение по следите на изгубения дом и несъстоялото се родителство. Красив разказ за майката, за изоставянето и живота с липсата, за насилието над ума и тялото, за истинското сестринство и окончателното откъсване от утробата. Той ще продължава да е зловещо актуален, докато светът продължава да гледа на жените като на „едно парче месо“. В „Ане“ самото име на героинята вика към майката – за да я намери съвсем другаде.
– Антония Апостолова

Срещата ще се проведе на 29 септември (неделя).

Да ви призная, напоследък започвам статии, които искам да споделя с вас тук, но все ги зарязвам. Нито текстът ми върви, нито темата ми е напълно изкристализирала в главата. Лятото определено ме прави по-мудна, а въображението ми отказва да се храни с горещини и слънце.

Затова пък съм отпочнала разни свои лични проекти, които се надявам да внесат ред и спокойствие в душата. Например, изпразних библиотеката си в хола и сега наново ще я реда - само определени книги ще влязат в нея. Всички останали отиват по етажите на къщата, където си кротуват най-разнообразни заглавия и жанрове. Холната библиотека ще е гордостта ми - позьорка на артистичните ми и интелектуални търсения и вкусове. Фръц!

Преди да стане красавица неземна, ще поседи още ден-два голичка. И нищо, че е обикновено Billy от IKEA. Събирам пари за най-красивата библиотека, която мога да си позволя, и някой ден ще изненадам не само вас, но и мъжа си… :)

Скоро ще ви споделя нещо интересно, което вмъквам в иначе лудия си график. Едно лично начинание, за което ЧАК сега ми увря главата. Дано вдъхновя с него и вас.

Прегръдки и до скоро,

Ави

Нека започнем с това, което е на дневен ред, а именно предстоящата дискусия на есето-лекция „Собствена стая“ от Вирджиния Улф. Тя ще се проведе на 30.07 (вторник) от 19:00 часа.

„Собствена стая“ от В. Улф

Вторник, 30 юли · 19:00 – 20:00 часа

Video call link: https://meet.google.com/xck-xwod-zhy

Изпращаме август с разговор за литературата и писателския занаят, за да проследим мисълта на Улф относно това как и дали жената открива своето място в тях.

Бели гарвани, Лечебни планини и Диви сърца в поезията на Wardruna

Онези от вас, с които съм споделяла повече за себе си, знаят, че не обичам топло, ярко и прекалено светло. Това автоматично превръща лятото в труден сезон. Има две радости през лятото за мен - дивеенето на детето навън и закрепването на положението с витамин Д. За всичко останало се налага да проявявам търпение, изчаквайки настъпването на есента.

Защо пак отдалече почнах… Ето, ето, пристъпвам към същността на мисълта си.

За да оцелея през лятото, се налага да търся убежище в изкуството. То съхранява тъмнината и дълбочината, които са ми нужни за да се намеря. Преди отдавах мрачните си влечения на някаква стаена травма, на тъга в душата. Но с времето разбрах, че съм се заблуждавала - или по-скоро съм се взимала прекалено на сериозно.

Истината е, че тъмните краски, които ме привличат в литературата, музиката, природата са повик от миналото, връзка с опита на предците.

В този ред на мисли норвежката банда Wardruna определено ме повежда назад към сказания за гордост, смелост, гняв, болка, вяра и любов. И което е по-важно, независимо, че в тяхната музика се чуват древни скандинавски гласове, смисълът и дълбочината на посланията са всенародни, всефолклорни, всечовешки.

Искам да споделя с вас малка част от музиката на Wardruna. Като казвам „музика“, имам предвид и поезията, която се лее от текстовете им. Сигурна съм, че такива текстове не сте слушали. Те са вдъхновени от скандинавската митология, но преразказани на съвременен език. И тръпките, които те побиват, идват не от ужас, а от припознаване в дълбочината и смисъла им.

Ето това е моята лятна терапия. Връщане към корените на духа, който може да разболява, но и да лекува. Зависи от теб накъде ще го оставиш да поеме…

Съвет: Ако решите да изслушате двете песни, които споделям с вас, се уверете, че следите текстовете им в субтитрите. Те са своеобразно откровение. Освен това, имайте предвид, че на моменти има репетативност в ритъма - той служи за създаване на едно полу-транс(цендентално) усещане.

В песента Kvitravn (Бял гарван) се възраждат животните-водачи - свещените бели животни, които се срещат в скандинавските и други култури по целия свят. Тези призрачни същества, независимо дали са гарван, змия, мечка, лос, северен елен, слон или лъв, в анимистичните традиции се възприемат като пророчески, божествени пратеници и пазители, представляващи обновление, чистота и мост между световете.

В тях вярваме, с тях се уподобяваме, тях викаме подсъзнателно, когато сме изправени пред трудност.

Старонорвежката дума Lyfjaberg означава Лечебен хълм или Лечебна планина и е известна от скандинавската митология и поемата „Fjölsvinnsmál“ като място за утеха и лечение на „болните и страдащите“, които успяват да изкачат планината и да поднесат дарове на светилищата там.

Щом успяваш да стигнеш до висините на планината, значи си по-силен отколкото си мислиш. Дава ти се, трябва само да събереш сила и вяра, да оставиш егото назад и да потърсиш смирение.

Това е от мен засега! Пожелавам ви спокойна неделя и до скоро!

Ави

Здравейте, мили мои! Не знам къде ви хващам - насред лятната ви почивка, на работното място или в уюта на дома. Където и да сте, знайте, че мисля за вас и за литературния ни клуб.

• Бърз въпрос: Искате ли да се присъедините в чата на клуба в Substack?

Преди да разкрия двете нови заглавия за месец юли, нека подсетя, че на 15-ти юли ще се срещнем в 19:00 часа, за да си поговорим за книгата „Брилянтни създания“.

Soothing Stories Book Club - „Брилянтни създания“

Понеделник, 15 юли · 19:00 – 20:00 часа

Video call link: https://meet.google.com/wap-hxhy-tuw

Литературен клуб

А ето и какво друго се задава през настоящия месец юли (и началото на август).

Изборът за книга на месец юли в Литературен клуб е „Собствена стая“ от Вирджиния Улф (изд. Colibri).

Тази малка книжка се появява през 1929 г., когато Вирджиния Улф е на 47 години, има зад гърба си 6 успешни романа, множество критически рецензии на книги и няколко изнесени лекции пред студентки в Cambridge. От тези лекции тя съставя едно обширно есе-беседа за жената, литературата, свободата и материалните притежания, които в един патриархален свят биха ѝ осигурили възможност да изразява заложбите си.

Ако искате да чуете малко повече за „Собствена стая“ от моя милост, споделям и първото си видео за литературния ми канал. То е от преди 5 години, но споменът за трескавото му записване и притеснението от пускането му на бял свят все още не е избледнял в съзнанието ми.

Срещата за „Собствена стая“ ще се проведе на 30-и юли (вторник) от 19:00 часа.

„Собствена стая“ от В. Улф

Вторник, 30 юли · 19:00 – 20:00 часа

Video call link: https://meet.google.com/xck-xwod-zhy

Soothing Stories Book Club

Четивото с нежна и приятна тематика, без катастрофални сътресения и дълбоки философски прозрения, този път ни отнася при един пчелен кошер. От средата на юли до средата на август четем „Моят танц с пчелите“ от Хелън Джукс (изд. Прозорец).

Историята започва по познатата схема - млада жена, окована в градска самота и работен стрес, търси изход и смисъл в живота си. Е, може да си отдъхнете - НЕ отива да ги търси в Италия, докато яде паста и праскови и се люби с местен красавец. За сметка на това започва да си грижи за подарената ѝ от приятели колония медоносни пчели. Но какво всъщност означава „да се грижи“ за тези диви създания? И може ли пътешествието из дебрите на кошера да я дари с криле извън него?

Романът е писан по истинска история - тази на самата писателка Хелън Джукс. Ще го обсъдим на 15 август (четвъртък) от 19:00 часа.

„Моят танц с пчелите“ от Х. Джукс

Четвъртък, 15 август · 19:00 – 20:00 часа

Video call link: https://meet.google.com/ezj-guhv-cje

Пожелавам ви приятно четене и до скоро!

Ави

Позволете ми да споделя с вас едно свое преживяване, за което няма как да сте узнали вече, имайки предвид, че не използвам социални мрежи. Пиша този текст само и единствено за вас и се надявам, че благодарение на него ще откриете нова, интересна музика. А може би ще ме опознаете малко по-добре.

Чували ли сте за Фарьорските острови? Място, където вулканични скали и зелени поля с диви цветя, мъхове и лишеи надвисват над океана и колкото и да искат, не могат да потънат завинаги в него. Където отвесните стръмни брегове са загледани в синята шир, а множеството фиорди като вкаменени пръсти я докосват. В скута на трогоновите долини се люлеят карови езера, които тихо припяват староскандинавски саги. Вятърът и скорците пренасят гласовете от миналото нашир сред полетата и нагоре към плътните облаци. Островите те посрещат тихо, навлажняват изсъхналите стари спомени с продължителни дъждове и снегове, а после топло те завиват с вълнени одеяла и дъх на овчи стада. 

Тук са се раждали воини, но спасението на островите е заслуга на обикновените хора. В жилите им тече скандинавска и келтска кръв, а характерът им е едновременно твърд и притихнал като стотиците заспали вулкани на островите. 

Фарьорският език оцелява през вековете, но с всяко изминало поколение е на път да се разпадне, стопи и забрави. Към днешна дата хората, които говорят фарьорски, не наброяват повече от 60 000 души. Няма къде да го чуете, освен ако не отидете на място. Или не срещнете Eivør.

За първи път чух песен на Eivør преди 7 години. Бяхме на гости на наши приятели и след вкусна вечеря споделихме едно от любимите ни занимания - слушане на музика и обсъждане на групи и изпълнители, които са ни направили впечатление. София, нашата домакиня, изведнъж се оживи и започна трескаво да търси в YouTube песен на име Í Tokuni - „Слушайте сега. Тази певица пее на един изчезващ вече език - фарьорски. Чуйте, има нещо вещерско в нея“.

Пуснахме клипа на големия екран и притихнахме. Ще подценя реакцията си, ако кажа, че се впечатлих. Случвало ли ви се е, да видите, чуете и усетите нещо ново и непознато, което едновременно ви плаши и възторгва? Нещо, което не разбирате, и въпреки това то се просмуква навътре, изпълва пространствата ви с някаква течност, от която се залюлявате и се разплисквате назад, напред и обратно тук и сега. Усетих точно такъв прилив на адреналин и припознатост, независимо, че нито разбирах текста на песента, нито проумявах интензивността на гласа, който се носеше от екрана.

Чувах митични гласове и гърлени хрипове на древни духове. Усещах силна женска енергия, стара колкото света. Тъпани, полети, писък и нежност в едно. И не разбирах, и разбирах едновременно. 

Реейки се сред хълмовете и езера, аз намерих глас, който изважда наяве собствените ми бури и ветрове. От онази нощ започна моята история с Eivør.

Преди два месеца стана ясно, че на 14 юни Eivør ще посети Античния театър в Пловдив и ще изнесе първия си концерт у нас. Билетът във ВИП сектора на първия ред беше в ръцете ми и аз зачаках... 

Вечерта на концерта беше приятна - без следа от жежкото лято, характерно за Пловдив, и със спорадични пориви на хладен вятър, който освежаваше леката ми замаяност. Обърнех ли се на ляво, виждах съпруга ми, извърнех ли се назад, срещах погледа на приятелката ми Марти. Споделях този скъпоценен момент с едни от най-близките си хора и усещах как сърцето ми трепери от възбуда.

Снимка: balkanec.bg

Eivør се появи на сцената с елегантна, но устремена походка. Дългите ѝ скандинавско руси коси се спускаха до кръста като зрели пшенични класове. Черният ѝ латексов тоалет бе загърнат с полупрозирна пола и проблясваше при всяко движение. Хубостта ѝ не е внезапна и объркваща. Но видиш ли я, те лъхва студен скандинавски бриз и не можеш да мислиш за нищо друго освен за черни гарванови очи, надничащи в душата ти, и за северни сияния, объркващи сетивата ти. Сякаш е нежна, а всъщност има сила и грубост в красотата ѝ. Сякаш се рее над сцената, а всъщност стъпва по нея в такт с фарьорските си предци. Eivør взима дъха ти от пръв поглед, за да те плени секунда по-късно с гласа си.

Виждах я от съвсем от близо - на не повече от 4-5 метра разстояние. Сетът ѝ започна с една от любимите ми песни Gullspunnin (Златна нишка). На втората минути усетих прилив на адреналин и желание да затанцувам и да запея. Всички край мен седяха и не показваха никакви признаци на желание да станат и да се присъединят към внезапния ми порив. Затова изоставих перфектното си място на първия ред (както и мъжа си) и се изместих в края на ВИП сектора, където останах до края на концерта. Там имах свободата да се движа, да подскачам, да сядам по стълбите, да пея… И всичко това на фона на седящи хора, втренчени в сцената. 

Може би най-смешното в цялата ситуация бе, че знаех наизуст всичките ѝ текстове, без да имам и най-малка представа за какво точно се пее в тях. Така и не изпитах нужда през годините да опозная значението на фарьорските думи, които се леят от музиката на Eivør. Ритъмът и звученето на езика ме карат да го разбирам на едно по-дълбоко и несъзнателно ниво. Мелодията на песните доизказва всичко останало. Никак не е нужно да разбираме нещо, за да го сговорим с душата си и да му дадем възможност да ни променя. 

Така и не разбрах кога започна и кога свърши концертът. Безвремието, което ме връхлетя, не мога да си го обясня и досега. В един момент просто се оказах седнала на първоначалното си място, облечена с коженото ми яке и чакаща Христо да ме вземе и изведе от Античния театър. До мен се суетеше шепа хора, които водеха преговори с охраната, крачеща по сцената, за плейлиста на Eivør, който стоеше залепен за пода до микрофона ѝ. Получиха го и оповестиха този факт с бурни възгласи. Погледът ми се плъзна по сцената в търсене на друга „реликва“ от концерта, но единственото нещо, което стоеше непокътнато, беше наполовина изпитото ѝ шише с вода. На момента осъзнах, че това, което се канех да направя, граничеше с тийнеджърска вманиаченост да имаш частица от друго човешко същество, но това не ми попречи да се хвърля към една охрана и много сериозно да му заявя, че трябва да ми подаде „ей това там шише“. И да искаше да ми откаже човекът, нямаше да може да се справи с нетърпящия възражение тон и поглед, които умишлено докарах.

Държейки безценното шише на Eivør в ръце, се заизкачвах по стръмните стъпала нагоре към изхода. Изведнъж към мен се стрелнаха четири млади дами - една афроамериканка, една азиатка и две симпатични блондинки. Първоначално ми трябваха няколко секунди да разбера дали ме нападат, или ми се радват. Екзалтацията им беше продиктувана от факта, че през целия концерт ме наблюдавали как се вживявам и намерили това за много ефектно и вдъхновяващо. Дори ми изпратиха клипчета, в които е запечатан безобидният танцов транс на Августина.

Добре че ме забавиха на стълбите тези момичета. А още по-добре, че се засуетих около мърчандайз секцията. Докато плащах покупката си, дочух зад гърба си - „Тя е тук!“. Обръщам се и виждам Eivør как се отправя в моя посока с чаша бяло вино в ръка. 

Нали знаете как при опасност сърцето ви се разтупква, а крайниците рязко се изпълват с кръв, готови да побягнат или да се сбият. Всичко това е придружено с учестено дишане и нервно обхождане на обстановката с очи. Отново се хванах, че изпадам в нетипично за зрял и уравновесен човек състояние, но колкото пилот може да контролира падащ самолет с изгорели двигатели, толкова и аз овладях нервността и вълнението си. 

Току застанала до мен Eivør възкликва „So you are the dancing girl“. А аз само кимвам, подхващам я през кръста и замръзвам с насилена усмивка пред обектива на Христо. Тя сякаш очаква да разменим дежурните small talks, в които аз ѝ казвам колко много значи музиката ѝ за мен, а тя на свой ред отправя своите благодарности… Тази чест обаче остана за някой друг, защото всичко, което успах да направя, бе да изломотя „Thank you“ и да избягам.

Веднъж озовала се далеч от опасността, успявам да дойда на себе си едва след като приятелката ми Марти казва - „Ави, моля те, излез от ступора, за да решим какво ще правим сега, а после можеш пак да се върнеш в него“. Не се върнах в ступор, а ѝ бях безкрайно благодарна, че ми отдели цялото си внимание да обсъдим концерта, да споделим видяното и чутото. Самата тя бе останала дълбоко развълнувана от певица, за която доскоро не бе чувала нищо. Сега си давам сметка, че докато съм била в своя собствен свят, тя е пазела гърба ми отзад, а Христо запечатал всичко за мен от първия ред. И им благодаря от цялото си сърце!

Ако видите прав човек на тази снимка, то това съм аз

Записала съм и аудио вариант на това ревю, за да улесня онези от вас, които нямат очи, нерви и възможност да четат.

Намирам изчитането на магнум опуса на Харуки Мураками за постижение само по себе си - близо 1000 страници, посветени на една любов между млади мъж и жена, които се срещат като малки, за да бъдат разделени от живота и отново събрани по необичаен начин. Поне за мен, тази сюжетна линия лежи на повърхността на цял кладенец от много по-интересни теми и идеи, от които можеш да гребеш с кофа. Някои от тях са развити със завидна дълбочина и вещина, а други оставени да се полюшват и напомнят за себе си по тих, но натрапчив начин.

Книгата, която е разделена на три отделни части, се занимава с характерните за Мураками изкривявания на времето, подменяне на една реалност с друга, появата на странни същества и в крайна сметка тромавите и понякога комични опити на хората да се сговорят помежду си. В романа наизкачат малки говорещи човечета, в небето увисва втора луна с цвят на зелен мъх, по коридорите на жилищните сгради се разхожда и крещи инкасатор на телевизионна кабелна фирма, който никой никога не вижда, и въпреки това всичко изглежда напълно в реда на нещата. Годината се смята, че е 1984, но всъщност не е. Както главната героиня Аомаме ще предположи, годината незнайно защо и как е станала 1Q84 (като Q идва от question, но и от японското девет).

Разбира се, това не би бил роман на Мураками без алюзии към западната култура. В „1Q84“ по различен повод и с различна цел се споменават литературни творения като „Макбет“ на Шекспир, „Извън Африка“ на Карен Бликсен, „Престъпление и наказание“ и „Братя Карамазови“ на Достоевски, „Метаморфоза“ на Кафка, „Алиса в страната на чудесата“ и пр. Има и директни препратки към симфониетата на Яначек и класически джаз изпълнения. Не са за подминаване и ироничните намигвания към дългото и трудно четене на „В търсене на изгубеното време“ от Пруст.

Subscribe now

Какво ми харесва в романа 1Q84

Най-интересните за мен и провокиращи размисъл идеи в романа засягат:

• Тоталитарните и сектантски режими и контрола, който налагат - романът донякъде препраща към „1984“ на Оруел и критикува тоталитарния контрол и манипулирането на истината. Култът към секта на име Сакигаке в „1Q84“ представлява форма на потисническа власт, като отразява темите за наблюдението и авторитаризма. Друг важен контролиращ орган в разказа е инкасаторът на NHK (кабелна телевизия), който символизира натрапчивия и постоянен характер на обществения контрол. Запомнящ се образ е и наемният шпионин, който проследява тайно главните герои Тенго и Аомаме, като по този начин упражнява особен вид контрол, граничещ с перверзното.
  
  Това сякаш е само повърхностният замисъл на Мураками. Ако „1984“ на Оруел е коментар на западното общество и проекция на нещата, които предстоят в близкото бъдеще, то „1Q84“ е възможно да се тълкува като огледало, отразяващо миналото. По-конкретно, тревожното нарастване на насилствения култ като явление в съвременна Япония. Става дума за онова златно десетилетие за страната в икономически и политически план - десетилетие, което може би мнозина в Япония сега виждат като символ на икономическите и политическите висоти, до които страната може би никога повече няма да се издигне.
  
  Това, което Мураками сякаш смята за особено интересно в онези години е, че макар и перспективите за бъдещето на страната по онова време да са били изключително положителни, това е и годината, в която се основава сектата Аум Шинрикьо, отговорна за атаките с паралитичен газ в Токио през 1995 г.
  
  Поставянето на романа в близкото минало (и използването на секта като основен антагонист) позволява на Мураками да изследва период от време, в който разочарованието на част от хората от японско общество започва да се изразява в нарастващата популярност на сектите.
  
  Самата измислена секта Сакигаке в романа „1Q84“ има доста прилики с реално съществувалата секта Аум Шинрикьо. За тях Мураками свидетелства в книгата си „Underground“, в която публикува интервютата, които е правил с оцелели от атентата в метрото през 1995 г., както и с някои бивши членове на сектата;

• мизогонизмът и насилието над жени - в романа има цяла сюжетна линия, занимаваща се с физическото и психическото насилване на жени, както и изнасилването на млади момичета в непълнолетна възраст с чисто религиозно-фанатичен подтик. Тук не мога да не вметна, че намирам женските образи за зле изградени. Единствената героиня, която истински харесах, беше Вдовицата - глава на тайна организация, занимаваща се с въздаване на справедливост по случаи, свързани с убийство и малтретиране на жени и деца.
  
  

• отричането от обществените порядки - сектата Сакигаке привлича като последователи високообразовани хора, търсещи смисъл в живота си, който не могат да намерят в обикновеното общество. Темата за интелигенцията, чието предназначение и място под слънцето се оказва неясно и несигурно, е основна и Мураками демонстрира как именно най-умните и образованите хора могат буквално да се изродят, когато са под натиск.

Къде ме изгуби романът 1Q84

Според почитателите на книгата, а и съдейки по уклончивите изказвания на самия Мураками, „1Q84“ е книга за любовта. Развитието на отношенията между главните герои Аомаме и Тенго са, в крайна сметка, фокусът на история. За мен тези отношения през цялото време висяха някак неестествено във въздуха. Абсолютно не се интересувах дали ще се съберат заедно протагонистите, или ще останат разделени. Тази линия не беше убедително развита.

Книгата е прекале-е-ено дълга за това, което се опитва да направи. Смятам, че ако вместо 1000 страници, Мураками беше кондензирал разказа в 300, ефектът щеше да е много по-силен и впечатляващ. Нямаше да има толкова разтягане на локуми, забавяне на действието и преповтаряне на едно и също по три пъти.

Като споменах повтарянето, не мога да не отбележа смущаващата склонност на Мураками да обяснява на читателя какво точно се случва, какво точно има предвид даден герой, как точно да тълкува ситуациите и сюжета (да не вземе някой да се обърка и да не разбере). Това вероятно е похват, познат в японската литература, не знам. Предпочитам да го отдам на някаква културна специфика, отколкото на творческа слабост на писател, продал милиони книги, печелил десетки награди и спряган за Нобелов лауреат.

Много ясно си спомням случай, в който Деси Желева (от Colibri) ми каза, че „1Q84“ е една от любимите ѝ книги, но последната страница на романа би я скъсала на парчета. Е, вече имам представа защо е възнегодувала толкова силно срещу края. Претупан и настъкмен, за да обслужи голямата идея на Мураками, а именно да покаже, че любовта може да победи всичко. 

Въпросът е, че не може. Особено когато край любовта се вихрят сложни социални противоречия, които обезмислят не само въпросната любов, но и човешкия живот въобще. Нещо повече (а това е спойлер) - когато в утробата си Аомаме носи дете, заченато при невероятните обстоятелства на годината 1Q84, а по петите ѝ са цял култ фанатици, някак внезапният хепи енд е просто изсмукан от пръстите.

Социално-политическите и религиозни напрежения, магическият реализъм и темата за силата на разказването, които правят „1Q84“ изключителна книга, бяха в крайна сметка потопени под повърхността на едни стерилизирани и изчистени от дълбочина любовни взаимоотношения.

Като цяло бих препоръчала да прочетете книгата. Но само ако имате достатъчно свободно време.