“Много е хубаво. Означава, че вярваш в смисъла на това” – увери ме той с типичното си умение да синтезира ситуациите красноречиво, подавайки ми кърпичка. Бях решила да не слагам водоустойчива спирала – нали съм “плюс едното” на сватбата. В последния момент, за щастие, промених решението си.

Не познавам толкова добре нито булката, нито младоженеца, но ето, че сълзите ми се търколиха без предвестник след размяната на обетите. Не мога да ги спра като свидетел на двама души, които дават обещание за най-важното решение в живота си. Ако е погрешно, никой успех не може да възвърне баланса и пълноценното щастие. И когато си готов да заявиш пред свидетели, и пред Бог, че си направил своя избор, то отговорността е много по-голяма от това кой какво ще вземе при хипотетична раздяла.

Питам се, колко от браковете в днешно време се сключват с пълното осъзнаване на тази отговорност?

Наречете ме старомодна, но си мисля, че няма по-голяма добродетел от това да останеш верен както на себе си, така и на партньора си. Не съществува по-голямо усещане за свобода от това да се превъзмогваш, смиряваш и търсиш път обратно към любимия си, когато си се изгубил за него, за себе си или за двама ви.

Вяра, доверие и вярност – има ли по-важни стълбове в живота на двама души?

Без вяра сме за никъде – дори такава вяра, която лесно може да се заклейми като просто сантименталност. Точно от такава вяра имаме нужда, точно сега, когато Бог отдавна е мъртъв и авторитети не са останали.

Вяра срещу цинизма, вяра, която не позволява дебелокожие, вяра, която осъзнава, че и малката част прави общото, вяра, която вярва в обещанието.

Вече не вярваме на обещания и обещанията ни не заслужават доверие.

Как се живее в променлив свят, ако ние самите нямаме устойчивостта на думата си?

Доверие, спечелено и абсолютно: че Северът ви е общ и че каквито и трудности да се явяват по пътя, двамата имате правилния компас.

Доверието като общ Север.

Вярност – първо към себе си, защото в момента, в който изменяме, първо предаваме нас самите. Често предателсвтото започва с малките неща и постепенно се превръща в модус вивенди, защото егото предпочита лесните пътища. То избягва страданието и търси моментното удоволствие. Верността напротив, иска да устоиш на поривите на егото и да останеш с трудните избори на душата. Изисква да си духовен, а не първичен.

И ще завърша с няколко изречения от дебютния си роман, който предстои да излезе през октомври:

“Да разбереш хармонията означава да вървиш по границата между дисциплината и свободата, като знаеш кога да се подчиняваш и кога да се бунтуваш.

Но може би хармонията, подобно на свободата, не се дава – тя се живее. Не се подарява на тези, които чакат. Сграбчва се, отвъд разрешението, с увереността, че друг начин не съществува. Свободата не е индулгенция; тя е необходимост. И като самата хармония е истинска само, когато човек се осмели да я претендира.”

Замръзналите малини се удрят в белия порцелан на купата.

Глух шепот.

Шептят малиновите си заклинания, изронени измежду пръстите ми.

Падат на топчици, структури плодовитост,

замръзнали и цели, пили от сока на родопското слънце.

Така се рони и лятото.

Всеки ден със собствено тяло:

кръгло, сочно, топчесто, нищо че мечтаем да сме заострени.

Да сме на плажа.

С фитнес телата си.

Със стъклено покритие от плажно мляко,

с бодлив връх от очаквания.

Толкова много очаквания има в лятото.

И ето ни:

миг преди следобедната му дрямка,

настаняваме се до него на балираните сламени рола,

търкулнати по полетата.

До пътя, по който минаваме, прегърбени пред екраните си,

поглъщащи душите ни.

А то, лятото, ни чака да спрем да очакваме

и да започнем да го живеем.

Задъхано ни изсипва от соковете си.

Стичат се по лактите, докато впиваме зъби в резен диня

и плюем семки по горещия асфалт.

Умолява да не го гълтаме с тревогите си.

Моли ни да изплюем и тях,

защото то, лятото,

също като балираните купчини слама,

ще е най-дъхаво само в този момент,

когато го забележим,

далеч от захвърлените телефони.

И после ще отмине,

вдигнато като плащ безвремие

от хилядите птици, събиращи се в зенита му.

Готови за път.

Когато преди няколко седмици баба ми обра половината черешово дърво, все още неузряло, ме увери, че сега е моментът: “После ще са червиви. Не ги пръскаме, миналата година бяха пълни с тия твари.”

Решавам да рискувам и оставяме по-горните клони необрани. Плодовете наедряват, добиват цвета на желязо в кръвта, пълни със сока на слънцето. Плътни. Чисти. Сутрин обикалям дървото и търся да откъсна още една щипка, с босите си крака протягам цялото си тяло, а росата навлажнява глезените ми. В този миг разбирам, че черешата в нашия двор е също като живота.

Имал си червиви дни, загниващи любови и неузрели решения, а после си помислил, че всяка череша ще те води все натам. Спрял си да разбираш как едно и също дърво може да бъде различно всяка година. Забравил си, че и ти си като черешата: че умът, волята и времето ашладисват хаоса. После от короната излиза дивен плод.

И някой се притяга с босите си крака, влажни от росата на новия ден и иска да те стигне. Ще му повярваш ли, че тъкмо твоя плод желае и никой друг? Ще си повярваш ли, че в него вече няма червеи?

Стела наблюдаваше прелитащия пейзаж като през шпионка. Зеленината навън, укротена от лазурното небе, се отпечатваше в очите ѝ. Причиняваше ѝ болка, но поносимa и желана. Необходима болка. Четирите стени, между които бе съществувала с години, вече бяха зад нея.

Пейзажът беше побъркващо зелен. Нямаше го успокояващия шум на влаковете от дома. Тези машини бяха различни – чисти, бързи, тихи. Липсваше ѝ ритъмът на познатото „ту-туф-ту-туф“, но тя не пътуваше към познатото.

Опита се да си спомни последния път, когато се качи на влак: в гимназията, когато леля ѝ я изпращаше в пансиона. Болестта тогава бе само обещание. Леля ѝ даде да се разбере, че не е съвсем сама, но и че не може да разчита на никого: „Нищо не ти дължим. Имаме си наша дъщеря.“

От Сините скали нищо не ѝ липсваше, освен пръстта над майка ѝ. Неутешима липса, продължила десетилетия.

Години наред насила се вдигаше от леглото, за да отиде на работа; имаше период, в който работеше, преди още да е станала. Всъщност от тогава почти не ставаше. Смирението, разбра, изисква повече сила от бунта. Близките ѝ решиха, че се е предала. Не знаеха, че предателството на техните очаквания е единственият възможен ход напред. Както и този последен път.

Когато влакът стигна Женева, Стела почувства облекчение. Швейцария е хубаво място за финална гара.

Скоро нямаше прото да ходи. Вече лети.

Честит празник скъпи читатели,

Преди няколко дни получих подарък: винтидж писалка Parker от 1990-та, моята рождена година, с позлатено острие и пожеланието да използвам златото на словото. Подарък, който се усеща натежал от отговорност – да пиша, да записвам и подписвам с мисълта, че в ръцете си държа парченце история с позлатен връх. Всъщност и без писалка Parker, ние всички сме парченце история с потенциал за позлатен връх.

Първата дума, която написах бе “свобода”. Не си представях да я тествам с нищо друго. “С”и писалката рисува полукръг, за да се вдигне по вертикалата и да продължи да очертава кръгове, рубенсова писалка, писалка в концентрична вечност, писалка, непознаваща край, докато не стигне до окончателната хоризонтала на “Д”-то с едно последно “А”, първата буква от азбуката. Пълен кръг.

С-В-О-Б-О-Д-А , изписана с патос, защото има защо. Свободата да се изразяваме без цензура, да говорим без страх, да пишем, общуваме, сънуваме и мечтаем на многовековен език; да копнеем, да се молим и да лекуваме покруса на български така, както са го правили бабите на нашите баби. Свобода да изберем словото като градеж, а не за да унищожаваме, да въздигаме, а не да унижаваме, да обогатяваме, а не да ограбваме; свободата да казваме “обичам те” дори когато е трудно, дори когато боли, свободата да не превръщаме болката в злост, да не се поддаваме на низкото, да сме архаично обичащи преди да сме модерно цинични; свободата да предпочетем българския и усилието, което понякога изисква, за да се изразим така добре, както си мислим, че ще го направим с поредната английска дума, а всъщност звучим нелепо и бабите ни не биха ни разбрали, а защо ни е да говорим, ако сме чужди в словото за корена си; свободата да избираме по-трудния път и забавянето на моментните удоволствие, свободата да прочетем книга, вместо да превъртаме телефона, свободата да казваме истината и да понасяме последствията. Толкова много свобода за нашето слово.

Ако можех, щях да напиша тези редове в над две хиляди екземпляра за всички абонати на този бюлетин, с моята писалка с позлатен връх, за да ви ги изпратя по пощата, за да възмездя за всичкото изгубено време, в което не съм писала и не съм вярвала в онези четиринадесет карата, които са били на върха на езика ми.

Те са и на върха на вашия.

Свобода и Слово!

“Какво се случва с нас, когато се намерим пред парчетата на неосъществените си мечти”, започна Беатриче своя разказ за големия пожар в Сицилия, който превърна земята, избрана за бъдещ дом, в тъжна процесия от прах и сажди. Година след пожара с типичната за доброто ѝ сърце мъдрост, тя отсъжда: “по-добре, че се случи преди да построим дома си, но сега се чудя коя съм аз без тази голяма мечта, към която се стремяхме с всички сили последните няколко години”? Обиколили Средиземноморието в конвертиран бус, тя и съпругът ѝ се спряха на сицилийската земя, която ги привлече с необузданата си дива шир и усещането за генезис в неподправената си първичност - тук щяха да построят своята off-grid ферма. Земята обаче иска време - много повече, отколкото са ограничените човешки възможности. Задъхва те, не чака да събереш сили и никога не спира да изисква. Мечтите напротив - в главата на идеалиста са копринено меки, с дъх на мляко с много каймак и макар да разбираме, че пътят до изпълнението им е дълъг и често неравен, в мисълта за осъщестяването залагаме цялата си идентичност. А пожари се случват. Какво остава след тях обаче, е тежка равносметка.

Не искаш да се отказваш, защото се чувстваш предател, но и не можеш да погледнеш повече към опожареното, защото цялото ти същество преживява безсилието пред хаоса, отново и отново. Тогава осъзнаваш, че понякога е необходим огън, за да те срещне с една истина: не си заключен в своите постижения и осъществането на планове и мечти. Идентичността се крие в съзиданието след пожара. Когато се намериш пред руините на собствените си мечти, не остава много повече от това да се огледаш и да разбереш, че ти и твоята истинска същност се намирате в способността да обичате. Да виждате в пожара отвъд стихийно пагубното и да откривате потенциала за промяна и съзидание там, където всичко изглежда обречено. Понякога това означава да се изтупате от праха и да поемете в друга посока без обвинения. Да признаете, че може би твърде много сте заложили на версия, която вече не ви служи. Победен ли сте тогава, или победител, щом избирате себе си, пред концепцията за себе си? Колко дълго можете да живеете напук, да упорствате и да правите пясъчни кули от изпепелените останки на пресилени опити?

В едно съм сигурна - след всеки пожар имаме право да си зададем въпроса дали ще правим феникс от пепелта, или вече сме приели друга форма, на червеногръдка например, и предпочитаме да чуруликаме под улуците на друг живот.

И какво се случва, когато се открием пред пепелта на опожарените си мечти?

Променяме се, а това е равнозначно на живот.

Светлината, отразяваща се от прозрачната гумена стена на юртата в локалното кафене играе своя магичен танц като на пируващи светулки, които ще живеят само ден и това ще им е достатъчно.

Няма да очакват повече. В тези мигове се синтезира цялото им съществуване.

Нямат нужда от нищо повече. Нищо не очакват.

Поглеждам през няколко минути към имейла си - очаквам покана за интервю и след три месеца опити и безброй подадени CV-те, спокойствието ми към очакването достига своя лимит. Леко ми е глътнато и бастунесто. Иска ми се да спра да чакам.

Ако не сме внимателни, така минава целият живот - очакваме нещо важно или по-малко важните тривиални неща. Например, очакваме да дойде обедната почивка, очакваме добри новини от децата си, изчакваме виното да “подиша”, очакваме да реновират блока, да излезе новия iPhone, очакваме да отговорят на имейла от издателствата, на които сме изпратили ръкописа си, очакваме сезонните намаления.

Замилсете се колко много неща очаквате само в следващия месец?

Очакването е интересна дисциплина - едновременно носи промяна и ни кара очаквайки я, да сме резистентни на неочакваната промяна. Да спрем да забелязваме всичко около себе си, което се случва на тези, които не чакат. Модерното очакване е парадокс, който носи собственото си убийство, докато не се породи резултат. Да очакваш, струва ми се, е да убиваш възможности. Да спреш да чакаш или да очакваш, е дисциплина на ума и волята, в които ми се иска да бях по-добра.

Не винаги е било така. Ако се поровим в митовете и легендите, ще разберем, че очакването е един от най-старите митологични архетипи и рядко е пасивно.

Докато Пенелопе очаква своя Одисей, двадесет години тя оставя новите претенденти за ръката ѝ търпеливо да изчакат тя да изпреде своята нишка. Уверява ги, че като завърши с вретеното, ще е готова да се врече наново. Всяка нощ тя разплита нишката. Така изчакването вече става съпротивление, а времето - нещо, което тя контролира.

А спомняте ли си историята на Хачико, кучето, което изчаквало своя собственик на гарата в Токио да се върне от работа. И така цели десет години след смъртта му. За Хачико очакването е надежда. Докато отива към гарата, в малкото му кучешко сърце все още съществува потенциалът неговият собственик да е там. За Хичико очакването е акт на посвещение отвъд всякаква логика.

Има и очакване, което преборва смъртта. В индийска легенда, Савитри разбира, че любимият ѝ ще умре след година, но все пак решава да се омъжи за него. Когато смъртта идва, за да си вземе своето, Савитри безстрашно ходи до нея, ден и нощ, говори ѝ, убеждава я и най-сетне оная с косата си тръгва, без да прибере болния. Очакването на Савитри е конфорнтация с реалността. Но тя не е статична, а напротив, в непрекъснато движение.

Лесно е да попаднем в клопката на модерното очакване - скролване в телефона, невъзможност да започнем нещо ново, докато изчакваме да се прояви резултата от вече завършеното, блокаж на емоциите, защото очакваме твърде нетърпеливо и мисълта ни е все там. Опасно е това очакване, задушава потенциала ни. Очакването вече не ни променя и не променя реалността. Латентно очакване. Обезсмислено очакване. Убийствено очакване. Освен ако съзнателно не променим това. И тогава идва ред на онази дисциплина на ума, която оставя обекта на очакване и се заема да преде нишката на всичко онова, което се случва междувременно. Прибира телефона в джоба си, спира известията, проверява имейла си само веднъж, да речем на обяд, спира да очаква и започва да случва.

Отваря Substack и написва този бюлетин.

А вие с какво бихте заместили своето очакване?

Вижте, че Бог е мъртъв е писал Ницше още в края на 19-ти век, предвиждайки, че с идването на просвещението човек няма да има необходимост от вяра в Бог и ще трябва да поеме отговорност и да създаде нови ценности, за да се избави от нихилизъм. Сто и петдесет години по-късно изглежда сме се провалили. Ако световният елит и духовенството (хайде, за католическите свещеници едва ли някой би се учудил), та дори Далай Лама са били на острова на Епстийн, в какво ни остава на нас да вярваме. Тук е редно да отбележа, че макар и името на Далай Лама да фигурира над 150 пъти в Епстийн файловете, се дава като референция, но няма доказателства духовният водач да е бил на острова. Имало е един опит за среща на вечеря, който звучи като началото на виц - Далай Лама, Ууди Алън и Ноам Чомски са поканени в Little Saint James. Циникът ще попита многозначително, повдигайки вежди: “Какво е имало в менюто им”? Аз ще отговоря, че макар и иронията да ни помага да се справяме с оловото на дните, да вкарваме водача на най-мирната религия в този конктекст е опасно. Наистина, в какво ни остава да вярваме и защо вярата ни е необходима въобще? Оставете настрана упованието в най-тежките моменти, да речем, че се справяме относително добре с тях чрез психологическа терапия, интелектуализиране или разходка в мола. Това, което вярата в Бог (наречете го енергия, вселенска сила и пр, както обикновено сме свикнали да говорим за Бог, без да бъдем обвинени в старомодност) дава на миряните екзистенциалната смелост, която води напред. Вярата в по-голямото от теб стимулира морални и креативни подвизи - прави ни готови да жертваме удобство, заради идеал, надежда за промяна отвъд нашите непосредствени интереси. Покажете ми един нихилист, който ще участва в благотворителна дейност или ще се вложи в незаплатен труд в полза на общността. Но оставете дори цялата тая работа с Бог - той е мъртъв вече два века. Да погледнем към заместителя му - към просветата, науката и изкуството. Какво се случва с клетото ни съзнание последните двадесет години - количествено изсипване на информация, без стойносъ. Съвсем скоро идва времето, в което да следваш право ще е неприложимо като професия, защото роботите ще са взели целия младши сегмент в една кантора. Модерното изкуство пък, колкото и да обичам тропите, с които борави, съгласете се, няма нищо общо с майсторската живопис.

Вземете тези картина, чийто кадър не може да улови и една десета от притегателната ѝ сила и игра със светлината.

Рисувана е в продължение на две години и дори, когато цветята са увехнали, са заместени от такива в саксия, за да продължи автора своята живопис. Ето това е да вярваш във висшия порядък на изкуството. Колко от нас се влагаме в подобно дългосрочно усилие?

Нещо трябва радикално да се смени и то не идва отвън. Да живееш така, сякаш животът ти се случва, само защото всички останали го правят по този начин, не означава нищо повече от това, че все повече си лишен от воля. Последният стълб мисля, остава да е волята. Бог, просветлението, занаятчийството, всички те поетапно умират от много време насам. Волята обаче обръща светове. Само тя може да направи от пушача - непушач, от неукия - просветен, от тромавия - спортист, от ленивия - работлив, от самотния - споделен. Лошата новина е, че тя изисква неудобство, кара те да изгасиш Netflix-a и да вземеш книга, да излезеш да тичаш и в лошо време, да се събудиш, докато градът още спи, да откажеш прелъстителното удоволствие на поредния десерт, да се обадиш на баща си и да му кажеш “Обичам те”.

Красотата може и да не спаси света, но волята носи този потенциал. Не ѝ обръщайте гръб.

Този бюлетин е напълно безплатен и се изпраща на всеки две седмици. Бележки от автора, спомени, размисли и други бисерчета смисъл можете ще получавате, ако се абонирате за Patreon канала ми.

Благодаря на Изи, Красимира Стойкова, Р.К., Иван Пенчев, Николета Николаева и Елга Андреева за тяхната подкрепа и вяра в смисъла, заточил моето перо. С ваша помощ то става все по-гладко и остро едновременно. Безценна е!

“Заложи на най-добрия възможен за теб сценарий”. Отговорът на екзистенциалния въпрос, който пробива бронята на деня на всеки няколко години, превръщайки простичката задача да намеря подходящо работно място/клиент/фрийланс проект, в голямото “Какво правя с живота си”, ме порази. Има хора с такова великолепно красноречие, че ви е достатъчно да разполагате с един такъв истински близък в живота ви, за да се почутвствате в сигурни ръце, потънали до кръста в коварни плаващи пясъци. Толкова е просто, когато чуем истината без шикалкавене. Заложете на най-добрия възможен за вас сценарий, ако в уравнението има твърде много неизвестни. И толкова. Контраинтуитивно, нали?

Свикнали сме, притиснати от обстоятелствата – което често пъти е много повече наша проекция, отколкото реалност, да гледаме през лещите на оцеляващ. Правим всичко на всяка цена, за да може да се закрепим на повърхността, забравяйки, че идеята не е да се борим за въздух, а да издуем дробовете си толкова много - като големи бели балони, които да ни отведат до мястото, за което мечтам. Кога чувствайки, че животът ви е в състояние на промяна, сте били сигурни, че имате целия резерв да го случите в най-добрата възможна посока? И как по Дяволите да мислим за добрия сценарий, когато ден след ден сме в плот туист (*внезапен обрат в сюжета)?

Имам отговор, който може и да не ви хареса. Не е от модерните.

С Вяра. Преди да помислите, че живея в пещера и световният ред не е стигнал до мен, ми дайте шанс. Вярно, че вярата е детронирана от пиедестала, на който са я слагали поколения наред, заедно с надеждата и светлината в края на тунела. Вярата не е “тренди”, тя е за наивните и не стига по-далеч от летящия трапец на Фифи Перото - ще рече, във фантазиите на хората. Обаче вярата, за която говоря не е в сляпото провидение и късмета, а в онова, което държи перото, става ден след ден и продължава да пише с него, въпреки отказите, въпреки трудностите, въпреки сухия режим на идеите, въпреки разсейващия алгоритъм и онова, което е леко и приятно, но не красиво, онова, което шепне и успива. Антидотът се нарича воля. Вяра във волята - не е предизборен лозунг, въпреки че отчаяно се нуждаем от нов. Те са първа и последна инстанция срещу отчаянието, липсата на увереност, усещането за неоцененост и екзистенциалния блокаж. Казва ви го човек, който пише от петнадесет години и все още не може да се нарече писател, но пък за сметка на това е бил бариста, йога учител, риалити редактор, мениджър на сватби, подкастър и дори е строял къща от керпич с двете си ръце и помощта на един дядо от високо родопско село. Накъдето и да съм поемала обаче, все нещо ме е дърпало напред ли, назад ли, и аз не знам, но било е към думите. Пропускът ми е, че съм мислила повече за оцеляване, отколкото за най-добрия сценарий. Този път обаче е различно. Не се е променило повече от настройката, че е възможно и още едно нещо, за което благодаря всеки ден – за онзи, красноречивият човек в живота ми, който с една простичка сентенция разрешава цели душевни ребуси. Ето я и третата част от уравнението, защото както казваше един украински приятетел “Бог люби троица” – благодарност.

А сега повторете на глас – вяра, воля и благодарност. Няма неразрешими неизвестни с тия три ключа.

А отвъд е всико, което въображението ви би могло да поиска.

ПС: Този есеистичен бюлетин достига до вас, защото сте го поискали. Не цели да продава, още по-малко да е механизъм за “ентъртейнмънт” – от това има достатъчно. Като кратко уикенд четиво има претенцията единствено да се упражнява в житейски уравнения. Ще го получавате напълно безплатно два пъти месечно.

Ако искате разширената версия на размислите от моя ден, меморабилия, откъси от тефтерчето на автора и най-личните версии, абонирайте се в Patreon за допълнителното месечно издание.

Защото има неща, които остават само за ценители.

Вярата и волята, изглежда в днешно време, са от тях.

“Няма никакъв смисъл, ако не е с правилния ритъм”, настоятелно ме връща учителят ми по пиано, докато твърде съсредоточена да прочета поредната нота (в главата ми се броят редове, междулиния мънка се наум ми, фа, сол), това дали свиря в правилния ритъм ми се струва абсолютно второстепенно. Моята задача така, както аз я интерпретирам, е да мина през партитурата и да прочета нотите. Още в третия урок обаче, се наблюдава тенденциозна грешка, породена от един основен недостатък: липса на търпение.

Трябваха ми няколко крачки на свеж въздух, за да осъзная, че днешният ми урок по пиано е абсолютна метафора за всичко останало. Вземете която и да е ситуация или задача от живота и вижте как без правилния ритъм, всичко се обърква. Прогресът е като една Евридика в света на Хадес, която те следва неотлъчно, но не бива нито да ходиш твърде припряно, нито да се обръщаш и да го дириш с очи. Само че в свят, в който сме свикнали да получаваме бърз допамин и лайкове, ангажираност и коментари, твърде тихите стъпки на Евридика ни се струват нетърпими. Ще излезе ли с нас отвъд Хадеса на вечното очакване, тази нимфа на най-светлото ни Аз?

Започвам да се питам дали е възможно да се научиш на правилен ритъм в ежедневие, фокусирано над алгоритъм, reach, запазвания, споделяния и пр. Можем ли да си представим ритъма на дните ни, ако нямахме социални мрежи – да се храним преди да снимаме, да общуваме преди да коментираме, да споделяме след като познаваме. Изкуството да живеем за себе си отстъпва над еснафското удоволствие да сме някои за другите. Сещам се за поколението “Егоист”, които са последното, оформило се преди интернет да се настани в джоба ни. Ина Григорова беше едно от най-ярките имена между страниците му: писател и журналист, който Ървиш Уелш с удивление нарече “истинска богиня”. Знаете ли какво направи Ина на върха на кариерата си, когато нямаше софийско кьоше, което да не знае името ѝ, когато пишеше сценарий за пълнометражен филм с Димитър Митовски, а Слави искаше да продуцира нейно шоу? Ина Григорова просто напусна сцената. Хвана еднопосочен самолет за Щатите и изчезна. Искала е да се създаде наново. Осъзнала е, че живее в ритъм, който вече не е нейният.

Преди време една жена, изключителен създател на съдържание от десетилетие насам, ми сподели, че единственото, което я държи далеч от “грида” са упражненията ѝ по пиано: “Само тях правя единствено за себе си”. Разбирам я все по-добре, въпреки че се стремя съзнателно да не е така.

Понякога се чудя какво ли е да направиш като Ина Григорова и всичко, което вършиш в деня си да бъде с насочено присъствие като упражненията по пиано. Какво ли би било просто да напуснеш сцената, да си вземеш еднопосочен билет за някъде и да правиш това, което обичаш, без да изпитваш необходимост от ръкопляскане.

Ритъмът е спойката, каза ми още учителят. Без него хармониите са просто орнаменти – красиви артефакти като нашите преживявания, заснети и споделени в социалните мрежи, изпуснали ритъма на всичко, което ни заобикаля и не влиза в малката рамка на кадъра. Ритъмът е първичен. Какво става обаче, когато се вторачим в правилното изпълнение на нотите и забравим за него?

Сигурна съм, че ако можехме да открием Ина Григорова, тя би имала един-два каламбура в отговор. Знам само, че светът има нужда от повече пирати като нея, които обичат свободата, морето на таланта си и живота въобще. Пирати, които с един дървен крак ще потропват след всяка втора крачка, нищо че са по-бавни.

Бавни, но в ритъм.

- Много човешки.

Матю ме гледа неразбиращо и допълва въпроса:

- Имам предвид, как определеляш стила си?

Първи януари е - първа вечеря с непознати. Предполагам, това е една от многото положителни страни на честото сменяне на среда. Не вечеряш на същото място, със същите хора. Тази вечер възрастовата разлика между събеседниците ми е половинвековна, а произходът ни минава през два континента. Обичам мултикултурния живот и честно казано, малко ми липсваше в последната година в Пловдив. Лондон бързо сменя предавката. Тук никога не знаеш в кой момент ще те “застрелят” с някой уж простичък въпрос, за чийто отговор ще трябва да се обърнеш с хастара навън. Може би е изключителното умение на културните англичани да поведат “малкия разговор” към дълбинност. Като да се разхождаш по язовирен бряг, който след няколко крачки към водата вече няма дъно.

-

- Интроспективно - отговарям и продължавам. Високият пилотаж обаче е да разкажеш историята възможно най-простичко, без твърде много орнаментика, да не се криеш зад думите, да не слагаш повече, когато е нужно по-малко. Ето например Стайнбек - прозата му е гениална, именно защото е толкова простичко човешка.

Матю се усмихва и кимва. Докато Хариет, тайванката, която ни е събрала днес допълва чиниите ни с ароматното месо, думите вече не са нужни и темата се сменя чевръсто. Оставам да седя с изненадата и тихото удоволствие да срещнеш истински интерес от два пъти по-възрастен човек от теб, живял на другия край на Европа. Такива малки моменти ни връщат към същността на това, което сме. Замислете се колко често, обяснявайки заниманието си на някой извън вашия кръг, срещате истински интерес. Кога последно бяхте предизвикани с въпроса - “А обичаш ли работата си” или още по-екзистенциалното: “А какъв е смисълът за теб в нея”?

Струва ми се, че така, както ни е зададено да търсим най-малкото съпротивление, лесния път, бързия допамин, по същия начин разговорите и новите срещи попадат в познати коловози. Умението да си любопитен към хората се възпитава и изисква най-малкото да си по-заинтересован от събеседника си, а не от порцията храна пред теб. Любопитството към живота е панацея срещу коловозното съществуване. То надделява над първичния страх и дискомфорт от непознатото. Любопитството е двигател за изпълване на човешкия потенциал. А има ли ултимативно по-велик смисъл на нашето присъствие от това?

Не ми отговаряйте веднага. Предизвиквам ви просто да запазите уханието на мащерка и да се сетите за това есе следващия път, когато сте в нова компания.

Попитайте непознатия отсреща един неочакван въпрос с непресторен безкористен интерес. Бъдете готови обаче да ви върнат жеста.

В това е смисълът на новите срещи, нали?

Осем години - толкова бяха минали от последната ни среща, на която тя беше облечена в кашмир от горе до долу, обута в боти от фина телешка кожа, а аз просто наминавах през Лондон на поредното клубно пътешествие, мотивирало пътуванията ми из Европа. Ухаеше на кардамон и дървесни нотки, белите ѝ зъби, макар неперфектно подредени, ме даряваха последователно с широка усмивка, а звънливият ѝ смях, понякога твърде непремерен, ме караше да се чудя тя винаги ли така се е смеела или сега го правеше пресилено. Като клоуните и техните сърцераздирателно тъжни лица и хумор, който ни кара да се смеем с болка в сърцето. Настоя да ме заведе в любимото си бистро и разбира се, да плати сметката. Беше свикнала да се подразбира, че ще плати сметката, нали е милионерска съпруга. Не се съпротивлявах, защото самата аз едва бях събрала бакшишите от поредния работен уикенд в бара, за да хвана неглиже полета от Берлин до Лондон за две вечери.

Беше хубаво да се срещнем в Лондон не като състудентки, а като стари приятелки. Усещах, че тази ни среща е много специална за нея. Сякаш не ѝ се случваше често да си говори и да споделя с приятел. Сякаш ѝ се искаше да сподели повече, отколкото стрелките на задъхващия се часовник позволяваха. Имахме няколко часа, а аз вече мислено пърхах към клубния живот, който ме зовеше в края на деня. За мен бе просто среща с една стара приятелка от университета. За нея вероятно бе момент на нормалност и надежда. Нямаше как да знам тогава. Сега можеше и да го разчета.

Няма да забравя последните ѝ думи: “Понякога се чувствам като птица в златна клетка, но нищо де, все пак живея в един от най-интересните градове в Европа.” Не се осмелих да дълбая повече, защото веднъж вече ѝ бях предложила подкрепата си. Тогава отказа и се върна в клетката.

Стоя на мизерните стъпала в общинската сграда и се чудя дали не съм сбъркала адреса. “Аз съм най-горе, в пентхауса”, пошегува се тя и докато търсех правилния път до въпросния “пентхаус”, усещах как реалността ме приклещва в лапите си, а е твърде вероятно да не съм готова за истината. Когато отвори вратата, се хвърли в прегръдките ми без дори да ми даде момент да я видя. Направихме си селфи в края на гостуването ми, на което тя се скри зад мен. Осъзнах, че всичко, за което душата ѝ копнее, е да се скрие зад човек, който няма да я нарани.

Не искам да ви разказвам какво видях в притъмненото жилище, което обитаваше, защото тягостното лепкаво усещане на разруха и безнадеждност ще ме преследва още дълго.

Претрупаните с вещи рафтове напомняха за някакво отдавна погубено минало. Мокасини от фин велур, въргалящи се до непочистен с месеци пепелник; тук-таме проблясваше златен накит сред нахвърляни евтини пръстени и какви ли не артефакти, които не можех да различа в сумрака на мъждукащите коледни светлинки, свряни на топка в един ъгъл. Всичко тук бе на възел като тия светлини. Стомахът ми - също.

От финеса ѝ не бе останала и следа - срещу мен стоеше друга жена, която дори в очите вече не можех да позная. Докато пихме невротично сипания чай в чаша с червило по нея, която не смених, за да не се чувства неудобно, трябваше да “наваксваме изпуснатото”. Чудих се как се наваксва такъв погром? Има ли смисъл да се опитваш въобще?

Винаги пиша бюлетините си с послание за светлина и вяра.

Този път ще е различно.

Вчера беше Интернационален ден за борба срещу насилие над жени и аз за първи път се сблъсках челно с истинските последствия в живота на жените, които нямат силата да си тръгнат навреме. А това “навреме” е след първата проява на физическа агресия, след първото “За нищо не ставаш”. След това е късно да даваш втори шанс, а да дадеш трети, е чиста лудост. Също като тази, която се бе настанила в очите ѝ.

Този бюлетин има около три хиляди абоната и поне половината от тях ще отворят днешния мейл.

Статистически една от три жени е била жертва на домашно насилие.

Ако дори една от вас чете това и се намира в клетка - било то златна, или не, моля ви, потърсете помощ, споделете на близките си, поискайте закрила от институциите.

Защото в пентхауса на лудостта е тъжно и адски самотно, а от тази клетка вече, ключ сякаш няма.

Мина цял месец без да съм ви изпращала дозата екзистенциален етюд, с която да преглъщате кафето си от 100% зърна арбика. Стоя в ступор пред белия екран и се чудя с какво да започна, а болтчетата на мисълта и словото се усещат като да са покрити с фин ръждив слой. Чувам как котаракът скача върху вратата на кухнята в пореден опит да я отвори, за да пошета малко из боклука - нищо, че е хранен с превъзходна котешка храна два пъти дневно. Чувствам се далечна от всичко наоколо - включително от тези редове и пиша просто, за да стигна момент, в който слоят ръжда ще отстъпи на прищракващия звук на механизмите. Много често е нужно само това - действие, с което да избуташ блокажа на рутината и безсмислието. Не да говориш за това как ще промениш нещо, убеждавайки се, че това е първата крачка, не да си правиш табла с мотивационни думи, а да започнеш - в сряда, през октомври, в 13:00 часа. Просто да започнеш - както сега и набиращите се думи по полето, леко скованата напрегнатост на мозъка, съмнението дали ще излезе нещо смислено накрая. Обаче напук на неудобството, продължавам да пиша, а вие - да четете.

Съкрушително е да видиш как любим твой човек се лута от години, странейки от социума, мислейки си, че човеците и техният начин на градска уседналост са проблем и причина да не се чувства на място. Гледаш с години как това лутане се превръща в деструктивност. Подавал си ръка, говорили сте, интелектуализирали сте, плакали сте, търсили сте начин с вербално надъхване и в един момент си се отдалечил, защото не можеш да носиш чуждото нещастие на гърба си, когато човекът насреща не иска да опита различен подход. A priori, не е редно да носиш чуждото нещастие на гърба си - да го споделиш, да сложиш мехлем, да целунеш по челото - да, но не и да се натоварваш с тежестта му и надеждата, че този жест ще помогне.

Та, за действието. Този мой близък и обичан човек не е изключение. “Нищо не се променя, ако нещо не се промени” - няма да забравя цитата с големи светещи букви, който преди повече от петнадесет години ме посрещна на входа на музея Гугенхайм във Венеция. Да се въртиш в кръг и да разъждаваш над причината да стигаш до една и съща изходна точка е не просто наивитет, а все повече ми се струва, че е една доза мързел. Устроени сме да търсим най-лесното съпротивление и понякога е равнозначно на това да не променяме нищо, докато стоим нещастни в статуквото си. Притъпяваме болката с поредния Netflix сериал, бутилка бърбън, бърза цигара в обедната почивка или “глезене” с бургер. Само че нищо няма да се промени, ако нещо не се промени.Тази промяна на обстоятелствата не е плод на интернализирането, на разсъжденията и интелектуалните доводи. Тя идва само с действие. Не се чувствате удовлетворени от някоя страна от живота си? Чудесно - ето ви възможност за надграждане и промяна. Не знаете какъв ви е проблемът, защо се чувствате самотни, защо не откривате половинката си, защо все ви се пресича крем карамелът? Значи е време за действие - търсите общност, участвате в благотворителност, отивате да засаждате дръвчета, продължавате да ходите на срещи и внимавате с водната баня на десерта. Това обаче е по-трудният подход: изисква инкрементални усилия и отхвърля възможността просто да оставите живота на съдбовния произвол, надявайки се, че съдбата ще почука на вратата ви.
Приемете го за знак, ако чакате такъв и си повторете няколко пъти какво пише на входа на музея Гугенхайм във Венеция.

Ето, че и при мен се получи - ръждата падна и дочух проскърцване.

А вие?

Един ден, в който Франц Кафка правил обичайната си следобедна разходка в парка, преди да се върне към редакцията на последното си есе, историята разказва за срещата му с момиченце със зачервени от плач очи. Търсило изгубената си кукла. По острите черти на лицето на един от най-значимите писатели на 20-ти век, се настанила мекота - той започнал да търси куклата с дълбоката решимост да я открият. Не сполучили. На следващия ден, когато отново срещнал момиченцето, Кафка ѝ дал бележка, “намерена” в парка. Написана от куклата, в нея се обяснява, че е заминала да странства: “Не тъжи за мен, ще видя великолепни неща”. Седмица след седмица детето получавало по една такава бележка, описваща приключенията на куклата, докато един ден Кафка ѝ подарява друга кукла, с обяснението, че е съвсем нормално да не е същата, защото преживяното я е променило.

Когато открих историята, мит или не, нямаше как да не си спомня, че същият този Кафка бе писал писма до преводачката си Милена Йесенска, платонично влюбен години наред. В едно от тях преди години открих пасаж, който помня наизуст и ме е крепял в периодите, в които съм се чувствала най-самотна: “Когато човек е сам, несъвършенството трябва да се търпи всяка минута от деня; една двойка обаче не е длъжна да го понася така. Не са ли очите ни създадени, за да бъдат извадени, и сърцата ни за същата цел? В същото време не е чак толкова лошо; това е преувеличение и лъжа, всичко е преувеличение, единствената истина е копнежът. Но дори истината на копнежа не е толкова собствена истина; тя е всъщност израз на всичко останало, което е лъжа. Звучи налудничаво и изопачено, но е така. Нещо повече, може би не е любов, когато казвам, че ти си това, което обичам най-много - ти си ножът, който завъртам в себе си, това е любов. Това, скъпа моя, е любов.”

Изумителна е палитрата на човека. Може да направи от перото на писател, милувка за едно тъжно детско сърце и да превърне собствената си болка и тъга в острието на същото това перо, което вместо с мастило, ще пише с кръвта на копнежа и страданието. Дали е възможно едното без другото? Можеше ли Кафка да бъде Кафка от писмото за Милена, ако не беше приел детското страдание за достатъчно важно, за да отдели от времето си и да го облекчи? Не съм родител, не знам дали е възможно да приемеш всяка малка детска трагедия насериозно, но си мисля, че в името на богатството на собствената ни палитра, има защо да се вслушваме в мъката и радостта на децата ни.

Историята разказва, че един ден, порасналото момиченце намерило в джобчето на куклата си малко писъмце, на което Кафка написал: „Всичко, което обичаш, в крайна сметка ще загубиш, но накрая любовта ще се завърне под различна форма.“

Въпреки десетките писма, хвърчащи между Полша и Германия, Франц Кафка и Милена Йесенска не заживяват своя любовен романс. Дали обаче малката бележка в дрехата на куклата не е била молитвата, която писателят си е повтарял ден след ден не просто да успокои нагнетеното си сърце, а да се упражнява в изкуството да бъде човек. Човек, който обича, губи любовта и я намира в нов облик навсякъде около себе си.

Докато отпивах от широката чаша и коктейлната свежест се разливаше в мен като разтопен ледник в прежадняла река, очаквах отговора на останалите, с които споделяхме задуха на миланската вечер в един спийкийзи бар. Въпросът за моногамията по принцип не е моята “римска империя” (ако не сте чували за този нашумял нов израз, проверете го), но на миланското аперитиво бяхме трима музиканти и аз, решена да държа разговора далеч от ладове, хармонии и барокови композиции. Ако някога сте били единственият немузикант в компания от класически изпълнители, то ще знаете, че се изисква известна гъвкавост и палитра от теми, с които да избягвате задълбаването в посоки, от които нищо не разбирате. Та, “Вярвате ли в моногамията” се оказа достатъчно добър опит, съдейки по замислените лица на тримата познати. Обичам да задавам този въпрос, защото се заформя дискусия, сякаш моногамията е митологично същество, в което някои от нас не само вярват, но са и виждали, а други, отхвърлящи скептично идеята за подобна наивистичност, са готови да я сразят безпощадно, сякаш дори само мисълта за подобна човешка екстравагантност е немислима.

Мика, европейко-азиатка с равнопоставен уклон към работохолизма и забивките за една нощ, отговаря категорично: “Трудно ми е да намеря всички качества, които търся в един мъж”. Ето синтез на дейтинг културата в днешни дни, мисля си - колаж от брошури, в който да скрепиш идеалната картинка. Значи с един мъж ще си говориш за небесното сътворение и Бог, с друг ще виждаш звезди от екстаз, а третият ще сложи луничките в кухнята. Трилогия на небето и звездите в 21-ви век. От историите ѝ разбирам, че едно от качествата, които търси, е аполоново тяло и ето защо фунията ѝ моментално се стеснява. Късметлийка е, че през 2026-та ще може да избира сред по-голям “каталог”, имайки предвид, че олимпийските игри ще са в Милано. Иронията настрана, не мога да не се замисля, че даваме все по-малко шанс на хората да се разгърнат и да ни изненадат с качествата си. И дори когато го направят и сме минали през модерния въпрос “Ексклузивни ли сме”, нещо което се е подразбирало само преди едно-две десетилетия от момента, в който слееш устни с новото си гадже, темата за моногамността е контрирана на мига с аргумента, че не ни е привична.

Марко, спретнат джентълмен с джобен часовник, верижката на който проблясна в приглушената светлина на дискусията ни, добави категорично: “Все пак не ни е в природата - нито на животните, нито на хората”. Очаквах го този мой “любим аргумент”, в който се сравняваме с маймуните, въпреки че в по-голямата си част, човечеството е еволюирало достатъчно, за да включи разума пред първичността.

Разбирам защо сме толкова цинични по темата - просто добрите примери са по-редки и от елинпелиновите бели лястовици. Освен това е много по-лесно да махнеш с ръка и да кажеш “всички го правят”, отколкото да превъзмогнеш животинското, да потърсиш новост във вече познатото, да създадеш наново искра там, където тлеещото въгленче е станало почти невидимо. Да отстояваш думата си не е лесно, но колкото по-често го правиш, толкова по-трудно става да кривнеш в обратното. Тогава темата с моногамията започва да се подразбира - дал си дума, спазваш я и дори Аполон да застане пред теб, ти ще искаш да се събудиш до така познатия образ, в чийто форми намираш едновременно екзалтацията и комфорта да си жив. Противно на очакванията, точно този избор ще те накара да си още по-жив, защото ще си избрал еволюцията, а тя е свързана с развитието напред. EVOLUTIO - от гръцки означава да се разгърнеш като свитък. Със цялото си божествено познание, заложено вътре в теб.

Човек е устроен да търси най-малкото съпротивление, но също като водата, може да бъде стихийно променящ (се). Темата за моногамността ми се струва точно толкова въпрос на избор (а не на предопределеност), колкото е темата как да инвестираш времето си - дали така, че да ти е просто забавно, лежерно и приятничко, или така, че да вървиш към постигане на своя пълен потенциал. В крайна сметка обаче, всеки път, в който надделява първичното, в името на моментното удоволствие, мъгла покрива върховете на Олимп и се отдалечаваме от мястото, на което истински принадлежим. Там горе, до тях, със звън на амброзия в кристални чаши, разгърнали свитъка на душите си.

Ха, съдбата има най-доброто чувство за хумор.

Малко след като подредих кухнята днес, осъзнах, че точно този е бил моментът от мечтите ми. Вадя кристалите, подарък от майка ми, опаковани в кашони с надпис “много чупливо” и оцелели след европейско преместване на хиляди километри, полирам посребрени прибори с тъжна патина по тях, подреждам керамични чинии и купи, а вътре в мен е тихо. Емоция почти липсва като изключим учудването, че имам над осем чаши за Маргарита от три различни комплекта и не мога да си спомня един случай, в който да са ми потрябвали всичките накуп. Решавам да поправя тази грешка и вече планирам как “подгряването” на новото жилище ще е на тема “щипка сол” - любимата ми част от Маргаритата е именно солта по ръба на чашата.

Щипка сол за факта, че най-трудните победи не ни носят същата радост като при мечтанието за тях. Постигаме ги и разбираме, че цялата тая работа е все едно да изкачиш връх Ботев. Гледаш го - близо е, мъчиш го часове наред, течеш целия, “ей го де, съвсем наблизо” и след още два часа го стигаш. Отгоре - дистопична гледка на бараки и кули, нищо особено. Мислиш си, че щеше май да е по-добре да се беше качил на Вихрен или на самолета за Тоскана.

Новият и непокорен връх винаги ще е по-вълнуващ от току-що изкачения.

Щипка сол за това, че понякога отрицателната мотивация може да е най-силният вдъхновител, особено, ако дойде съвсем неочаквано и недобронамерено. “Ти си провал, че нямаш жилище и автомобил, а си на …. (няма никакво значение, сложете която и да е възраст)”, може да бъде високооктаново гориво към двигателя на постиженията. Щипка сол за това, че каквото и да правиш обаче, го правиш за себе си, а не да се доказваш на другите.

Щипка сол към придружаващите условия с малък шрифт и звездичка за всички мечти, които сме постигнали. Някои са изисквали сложен еквилибриум между личен живот и работа, други идват с 30-годишна ипотека, а за трети може да се наложи да платим с душата си. Двойна щипка сол, ако е нужно, за да не се подведем по последното.

Щипка сол към увереността, че ставаме все по-добри в занаята или уменията си - здравословната увереност обаче, е придружена от шот съмнение.

Щипка сол към всичко, за което копнеем сега, което ще се превърне в нашата реалност утре.

Изключение прави радостта да се обичаш взаимно с човек, който е бледнял във фантазиите ти, в сравнение с реалността.

И когато щипките сол те превърнат в солта на земята, наздраве с една Маргарита от мен!

Времето е концепция. Спира, струва ни се безкрайно, повтаря се, тече и препуска, не стига; никога не стига. По времето си приличаме - едно за всички е, но също така е различно.

В алхимията на осмислянето му се заражда искра. С нея се променяме, творим, създаваме и живеем живот — антидот на смъртта.

Срещали ли сте хора с интуитивното схващане за времето като ритъм, а не просто като линейна единица? Ритъмът в живота, също като в музиката, е функция на времето и организацията. Да живееш според концепцията,че макар времето да обхваща и да надхвърля значително ритмичните явления, без ритъм и организация, то е изгубено време.

Всяко действие е родено в собствен ритъм. Научиш ли се да го чуваш и да участваш в създаването му, времето за теб набъбва с потенциал. Дали е въпрос на късмет да се родиш с особена чувствителност към ритмиката в живота, така както абсолютистите се раждат с перфектния слух и могат да възпоризведат всяка нота? Или всичко останало е просто оправдание да търсим най-ниското съпротивление?

Ако сме напълно честни със себе си и се върнем достатъчно назад, там някъде, из прашните рафтове на спомените, ще се сетим, че и ние сме знаели. Чули сме онова “клик” - зъбците на Колелото на Съдбата щракват, когато в измерението ни се намеси провидение, висш интелект или съдбовност.

После се намесва времето. Линейното. Това, по което сме равни. Започва все да не стига - на някои за игра пред блока, а на други - за упражнения в балетния клас или с музикалния инструмент. Затова времето не е просто безкраен поток; то е танц, в който ние сме активни пърформъри. Когато открием и се адаптираме към ритмите на времето, се срещаме с ритъма на сътворението.

Може би ще осъзнаем, че само това време, прекарано в резонанс със сътворението, е времето, което наистина има значение.

Тогава Времето изисква. Иска да се заявиш с прозорливостта на човек, който знае какво желае и на каква цена може да го постигне. Хваща за гърлото и не те пуска, докато зъбите ти не просъкрцат от усилията да разтеглиш денонощието в поне двадесет и пет часа.

Да осъзнаваш дара на живота и ритъма на времето, както и предназначението си в него, е да носиш с изправени рамене отговорността да имаш свободна воля. Тогава не се гаси пламъкът, който не гасне от кремъка на сътворението.

И да, на този Олимп понякога е самотно - няма Netflix, афтърпартита, телевизия, клюкарене и преливане от пусто — в празно.

Искрата се поражда само, ако се държиш отговорно към нея.

Когато бащата на модерната американска поезия Езра Паунд преподава техниката си, той говори за структурата на куплета като ритъм, а не като метроном. Поетичният подход приканва поетите да пишат в рими, които отразяват естествените модели на речта и музиката, вместо да се придържат към строг и механичен метод. Езра Паунд вижда поезията като вдъхновена математика, която вместо уравнения за вектори, триъгълници и квадрати, говори за уравненията на човешките емоции. Ритъмът, добавя той, трябва да има смисъл. А поезията и математиката, макар и радиално противоположни, пускат корените си в един и същи център - животът.

Трябваха ми тридесет и четири години, много сълзи и главоблъскане пред уравненията в училище, кошмари, свързани с час по математика дълго след като завърших, за да стигна до тук. В пет сутринта, когато метрономът на града е позатихнал заради ритъма на празника, осъзнавайки, че наистина математиката е навсякъде, така, както казваха учителите. Дори в поезията. Математиката е и в прозата - сега, когато главоблъскането ми не е пред уравненията, а сред десетките хиляди думи, които се опитвам да подредя с правилния ритъм в точното уравнение, разбирам смисъла на теорията на Паунд.

Истинската свобода в живота, който творим всеки ден, би означавало да можем да живеем според ритъм, а не по такта на метронома. Може да ви звучи назидателно от човек на свободна практика, послушал порива на желанието си да пише в пет сутринта в съботния ден, но не е невъзможно за всеки друг. Свободата да изберете да определяте ритъма си, вместо съществуването като по метроном - “так-так-так-так”, е въпрос на избор. Най-често се обобщава от по-трудния и по-малко желания от ума път, който по принцип търси най-малкото съпротивление. Колкото повече го тестваме, толкова по-пластичен става в ритъма си.

Може би във вторник ще се събудите час по-рано и вместо с кафе на крак, ще започнете с четене и чаша чай; а в петък вечер ще си запалите свещ и ще рисувате, пишете, плетете до след полунощ, докато метрономът е определил, че точно това е вечерта, в която тактът му се обобщава в нощни социални лупинзи.

В тези няколко дни, в които метрономът не съществува, помислете за ритъма, но така както би го видял Езра Паунд, редактирайки първите поеми на Хемингуей. Ритъмът трябва да носи смисъл, ще каже той на протежето си и ще добави - природата не дава всичко от себе си в един параграф.

Ритъмът на Живота - също.

.

Когато жената на владетеля Шах Джан от Моголската династия починала, в своето опечаление той извикал най-добрия си архитект. Попитал го:

-Женен ли си?

-Да, Ваше Височество.

-Обичаш ли жена си?

-Да, Ваше Височество, повече от всичко, тя е моят живот.

-В такъв случай ще наредя да я убият, за да знаеш колко силна е мъката ми и за да построиш за жена ми най-красивия паметник.

Кралят изпълнил заканата си, а архитектът построил едно от Седемте чудеса на света - Тадж Махал. Спомням си историята, разглеждайки изумителните артефакти от Моголите в музея Victoria&Albert в Лондон. Пред очите ми блестят, инкрустирани със стотици камъни иначе обикновени предмети - ветрило, гребен, огледало. Изкусно изписана коприна, везана с блестящи сърмени конци ми нашепва смисъла на тази легенда. Отвъд покрусата и очевидната дилема дали построяването на едно многовековно архитектурно чудо струва човешки живот, Тадж Махал е сентенция за извънмерната загуба и как преодоляването ѝ може да те направи много по-чувствителен и гениален в творческия си импулс. Може би архитектът не е имал друг избор, освен да се подчини и да се захване за проектантските си инструменти. Дали точно тази липса на избор не го е спасила от разрушителната стихийност на мъката?

Това, което не разказват в легендата е, че съпругата на императора умира при раждането на четиринадесетото си дете. А дали тя е имала избор да спре след тринадесетото няма как да знаем. Осветена от обаятелния блясък на императорските накити в музея, си мисля фундаментално за липсата на избор. Проследявайки сълзите на историята по шлифованата повърхност на диамантите, изглежда сякаш точно тази липса е родила чудесата, останали непреходни във времето. Съществува изключителен парадокс в това наблюдение: сега, когато изборът ни парализира в решението какъв цвят да са плочките в банята, какво ще остане след моретo от възможности? Не искам да кажа, че ценностите от времена, в които построяването на Тадж Махал е изисквало труда на двадесет хиляди работници, вероятно голяма част от тях роби, са по-доброто, но във възможността да изберем колко дълбоко да потънем в мъката си например, рискът да унищожим творческия заряд е твърде голям.

И вие, и аз сме преживявали покрусата на дълбоката загуба - разбито сърце, болест или смърт. Рядко си позволявам да добавя към уикенд кафе ритуала ви с този бюлетин горчивата лъжица на мъката, но тя е част от живота и от нас. Нека го напиша пак: тя е част от нас, не ние - от нея. До точно този избор се свежда дълбочината на бездната, в която си позоляваме да паднем. Дали ще приемем мъката и страданието като част от нас и ще се захванем за нашите проектантски инструменти - дори това да са просто хлябът и вечерята на масата, кълбото прежда, шепнещо утеха в срещата и кликването на дървените игли, или ще се оставим на избора да потъваме с отворени очи, гледайки как ясното слънце става все по-малко прозирно под дълбочината на водата, надолу и надолу.

Вероятно няма да построим монумент от величината на Тадж Махал, но ще сме заслужили истински най-голямата ценност на това да живеем в днешните времена: правото на избор.

Прескачайки поредната локва, здраво хваната за ръка, се подхлъзвам и издавам закачлив вой: “Юхуууу”. Стисва ме още по-силно и опитвайки се да догоня темпото със съществено по-късичките си крака, чувам го да казва: “ Спъваш се, а от устата ти излиза междуметие като за полет. Това говори много за теб.” Топлината на дланта му допълва мекотата на тона, с който изрича думите. Изумява ме често с наблюденията си - дори, когато бърза да надбяга лондонския график.

Мисля си, че така казано, тази сентенция обобщава живота ми - доста спънки, но и много полет. Макар и те да са просто скупчване на гласни и опит за еквилибриум около локвите на живота. Конституцията, по която се движа напред е обобщена в две думи: проба-грешка. Затова и често локвата се оказва по-далечна от преценката ми за скок, а в следствие на това се стоварвам в нея. “Юхууу”, ще чуят хората около мен, които с времето научавам да отсея така, че да са тези, които ще държат ръката ми.

Последствията наричам “пакост” и често съм заклеймявана като “лекомислена” поради желанието ми да пробвам поредната парабола на полет, озовавайки се цопнала в локвата. Какво пък толкова, винаги съм живяла с нагласата, че човек е жив докато използва опашната си кост като това, което е: да държи опашката. Невидимото продължение на нагласата ни към света - дребните неволи са маймунджулъци в моята реалност.

Сърцето ми се е свивало неведнъж, когато не са били приемани за такива.

Оказва се, че след няколко сръчквания в ребрата и още няколко “приземи се”, започваш да изпитваш съмнения в междуметията си. “Юхууу” се превръща в “упс” и дори в “оххх”. Думите са много изкусни в обобщенията - така е и с междуметията. А още по-внимантелно трябва да се ослушваме за реакциите на близките ни към такива части на речта, незначещи нищо сами по себе си.

Вече ми се струва, че в най-малките неща можем да разберем най-големите истини. Ако откриете някой, който осъзнава стойността ви само по междуметията, дръжте го здраво за ръката. Още по-добре, оставете го той да ви държи.

Междуметията са наистина най-малката значеща част на речта. Те са си свят сами по себе си.

И докато се оглеждам в образа ни в прозореца на минаващия двуетажен червен автобус, мислено въздишам. “Аххх”. Тъй прекрасно е да имаш близки, които правят и фрагментите от речта да разбират своя смисъл.

Струва ми се истински необходимо да търсим и такава степен на разбиране - от нас към другите, от другите към нас и най-вече от нас към самите себе си.

Животът е прекрасен и спасение дебне отвсякъде.

Еххх!