Европа - Африка - Азия.

Завръщане към корените и търсене на посока към бъдещето.

С мир.

Да направим една първоначална уговорка: за държавния дълг е по-смислено да гледаме съотношението дълг/БВП, а не само номиналната сума, защото седемте икономики са с много различен размер. По последните прогнози на МВФ от април 2026 г. картината за G7 е доста тревожна.

1. Колко е дългът на G7 през 2026 г.?

Според априлския Fiscal Monitor на МВФ брутният държавен дълг на G7 достига около 128% от съвкупния БВП през 2026 г. Това е увеличение от 125,7% през 2025 г.

Още по-показателно е сравнението с преди пандемията.

БРУТЕН ДЪРЖАВЕН ДЪЛГ НА G7 КАТО ДЯЛ ОТ БВП

Тоест МВФ очаква още около 9 процентни пункта увеличение между 2026 и 2030 г.

А ако гледаме нетния дълг, картината също не е успокояваща: от 97,3% от БВП през 2026 г. той се очаква да достигне 106,9% през 2030 г.

2. Кои са „шампионите“?

Проблемът не е еднакъв за седемте държави.

По данните на МВФ за 2026 г. приблизителната картина е:

· Япония — около 250% от БВП;

· Италия — около 136%;

· САЩ — около 121%;

· Франция — около 112%;

· Великобритания — около 101%;

· Канада — около 105% по общата брутна мярка;

· Германия — около 62%.

Тези стойности трябва да се сравняват внимателно заради различията в националните статистически дефиниции. МВФ използва консолидирания general government gross debt като основна съпоставима мярка.

И тук има един много интересен парадокс: Япония има колосален дълг спрямо БВП, но не е непременно в същото положение като САЩ или Франция, защото структурата на дълга, вътрешните спестявания, валутата и притежателите на облигациите са от огромно значение.

3. Какво подсказва прогнозата за 2030 г.?

Ако прогнозата на МВФ се сбъдне, към 2030 г. G7 ще има държавен дълг, равен средно на 137,2% от годишния си БВП. Това не означава, че през 2030 г. седемте държави „ще дължат 137% от произведеното през годината“. Това е натрупаният запас от дълг, съпоставен с едногодишното производство.

Но тенденцията е важна: дългът вече не просто е висок — той отново започва да расте по-бързо от икономиката. И това е същинският проблем.

МВФ очаква глобалният публичен дълг да достигне 100% от световния БВП още през 2029 г. — година по-рано от прогнозираното само година преди това.

4. Защо G7 ще продължава да задлъжнява?

Тук има няколко „слона в стаята“:

1. Стареенето на населението. Пенсии, здравеопазване и дългосрочни грижи ще изискват все повече публични разходи.

2. Военните разходи. След началото на войната в Украйна, по-късния конфликт в Близкия изток и нарастващото съперничество между САЩ и Китай, държавите от G7 харчат повече за отбрана. И независимо от растежа, разходите за отбрана уж се „отписват“, но са реални.

3. Енергиен и зелен преход. Инфраструктурата за декарбонизация, електрификация, мрежи, енергийна сигурност и т.н. също изискват огромни инвестиции. колкото и да се подценява глобалното затопляне, опустиняването и обоклучаването, без зелен преход няма как да се подлъжи напред.

4. Лихвите вече са все по-голям проблем. Това е особено важно. При почти нулеви лихви огромният дълг може да изглежда сравнително евтин. Но когато старият евтин дълг се рефинансира при по-високи лихви, лихвените плащания започват да изяждат бюджета. OECD предупреждава, че през 2026 г. правителствата и корпорациите ще трябва да заемат около 29 трилиона долара от пазарите, а по-високите разходи по заемите вече оказват натиск върху публичните финанси (Organisation for Economic Co-operation and Development, 2026).

5. Най-опасният механизъм е „дълг → лихви → нов дълг“. Представете си държава, която има огромен дълг. Тя трябва да плаща: стар дълг + лихви + нови бюджетни разходи. Но ако бюджетът е дефицитен, тя не може да финансира всичко от данъци. Затова емитира нови облигации. Новите облигации увеличават дълга. По-големият дълг може да накара инвеститорите да поискат по-висока доходност. По-високата доходност увеличава лихвените разходи. И така се получава неприятна спирала: дефицит → нов дълг → повече лихви → още дефицит → още дълг. Точно затова МВФ говори не просто за висок дълг, а за нарастващи фискални рискове (IMF , 2026).

6. Дали това задлъжняване и финансови рискове не е вече проблем за целия свят? G7 не е периферията на световната финансова система. Тези държави са едновременно най-големите емитенти на държавни облигации, основни резервни валути, основни финансови пазари, ключови центрове за капиталови потоци. Следователно проблемът с американските, японските, британските, френските и италианските облигации не остава в съответната държава. Например, ако доходността по американските Treasury облигации се повиши значително, това променя цената на капитала по целия свят. Така капиталът може да се изтегля от по-рисковите икономики.

7. Има и още един особено неприятен риск - фискалната политика започва да се конкурира с частния сектор за капитала. Ако правителствата масово заемат, то се получава следната верига на зависимости: правителства → повече облигации → по-голямо търсене на капитал → по-високи лихви → по-скъпи кредити за бизнеса и домакинствата. Това може да означава по-малко частни инвестиции, по-слаб жилищен пазар, по-малко потребление, по-нисък икономически растеж. Получава се един от най-неприятните парадокси: правителството взема повече заем, за да стимулира икономиката, но ако заемането стане прекалено голямо, започва да задушава частната икономика.

8. Но високият дълг не означава автоматично катастрофа. Това е много важно. 137% дълг/БВП през 2030 г. не е магическа граница, след която държавата фалира. Япония е пример за това. САЩ могат да поддържат много висок дълг благодарение на огромния си финансов пазар, ролята на долара и статута на американските Treasury като глобален резервен актив. Германия може да си позволи да увеличи дълга повече от Япония или Италия поради съвсем различна изходна позиция. Следователно по-важни от самото число са: лихвата по дълга + номиналният икономически растеж + първичният бюджетен баланс + структурата на дълга + валутата + доверието на инвеститорите.

9. И тук е големият исторически въпрос. Досега моделът на G7 до голяма степен беше: „Ще вземем заем днес, а утре икономическият растеж ще реши проблема.“ (същото го мисли и новото българско правителство!). Но ако растежът стане хронично слаб, населението застарява, производителността се увеличава бавно, а разходите за отбрана и социални системи растат, „утре“ започва да изглежда доста скъпо. МВФ вече предупреждава именно за тази комбинация от високи дългове, големи бюджетни дефицити и растящи разходи за лихви.

Иронията е, че G7 има един огромен проблем - това са най-богатите държави в света, но започват да се държат като човек, който е решил да финансира повишаването на жизненото си равнище и пенсионирането си с неограничена кредитна карта. Докато доходът расте по-бързо от лихвите — няма голям проблем. Но ако стане обратното, идва моментът, когато кредитната карта вече не финансира жизнения стандарт — тя финансира самата кредитна карта. И точно там се намира големият риск за периода 2026–2030 г.

5. G7 ще продължат да влошават резултатите по дълговете си

За да е методологически изчистено, ще използвам една и съща база на МВФ — Fiscal Monitor, април 2026 г. за държавния дълг, а за лихвените разходи давам последната налична стойност за 2025 г. като % от БВП. Това е по-надеждно от смесването на различни национални методологии. МВФ определя тези показатели на ниво general government.

G7: ДЪРЖАВЕН ДЪЛГ И ЛИХВЕНА ТЕЖЕСТ

Стойностите за дълга са от априлския Fiscal Monitor на МВФ.

Лихвената колона е брутен лихвен разход на общото държавно управление за 2025 г., по OECD серията, публикувана от Econorama: САЩ 4,72%, Италия 3,86%, Канада 3,35%, Великобритания 3,28%, Франция 2,23%, Япония 1,34%, Германия 1,11% (Econorama, 2026).

Няколко неща направо „изскачат“ от таблицата:

1. САЩ изглеждат най-проблемно като комбинация от дълг и лихви. Американският дълг е 125,8% от БВП през 2026 г. и според МВФ ще достигне 138,9% през 2030 г. А още през 2025 г. брутните лихвени плащания са 4,72% от БВП — най-високият показател сред G7. Това е особено неприятната комбинация: висок дълг + огромен дефицит + високи лихви + продължаващо нарастване на дълга.

2. Япония е големият парадокс. Дългът е чудовищен — 204,4% от БВП през 2026 г., но лихвените разходи са само 1,34% от БВП през 2025 г. Тоест, Япония има най-голямата планина от дълг, но засега плаща сравнително евтино за нея. Това обаче може да се промени. МВФ предупреждава, че японските лихвени разходи ще растат с рефинансирането на стария дълг при по-високи доходности; в отделния си анализ за Япония фондът очаква лихвените разходи да се удвоят между 2025 и 2031 г.

3. Италия намалява дълга, но остава в опасната зона.

От 154,4% през 2020 г. до 138,4% през 2026 г. и 136,5% през 2030 г. Това е голямо подобрение, но при 3,86% от БВП за лихви Италия плаща много повече за дълга си от Германия или Япония.

4. Франция е може би най-неприятният европейски случай. Дългът нараства 114,9% → 118,4% → 121,2%. Тоест той не просто остава висок, а ще продължава да расте. При това лихвите вече са 2,23% от БВП, а политическият проблем е, че Париж трябва едновременно да финансира социалната държава, отбраната и инвестициите и да намалява дефицита. МВФ оценява фискалната ситуация на Франция като изискваща допълнителна консолидация.

5. Германия е „белият гарван“ — но и там посоката се обръща. Дългът пада след пандемията от 68,0% през 2020 на 64,6% през 2026 г. Но МВФ очаква 70,2% през 2030 г. Тоест, германската фискална дисциплина постепенно отстъпва пред огромните разходи за инфраструктура, отбрана и други приоритети.

Най-интересното сравнение ще е ако подредим G7 не просто по дълг, а по комбинацията „дълг + цена на дълга“, картината става много по-различна.

ОЦЕНКА НА НАТИСКА В ЗАВИСИМОСТ ОТ ДЪЛГ И ЛИХВИ

Тук се вижда защо самият показател дълг/БВП може да заблуждава.

Япония е абсолютният шампион по дълг, но САЩ са в по-неприятна комбинация от гледна точка на текущия лихвен товар и фискалната динамика.

И още един много важен извод. G7 като цяло не се връща към предпандемичната си фискална позиция. След пика от 139,7% дълг/БВП през 2020 г., съотношението спадна до 123–125%, но МВФ очаква отново да се повиши до 137,2% през 2030 г.

Тоест графиката илюстрира тенденцията: COVID → огромно заемане → частично нормализиране → ново задлъжняване. И това е същинският проблем! Не че G7 има много дълг. А че след като вече веднъж е натрупала огромен дълг, не успява да спре новото натрупване.

А междувременно светът влиза в период на по-високи разходи за отбрана, застаряване на населението, зелена трансформация и по-скъп капитал. Самият МВФ предупреждава, че глобалният публичен дълг се очаква да достигне 100% от световния БВП през 2029 г. — година по-рано от предишната му прогноза.

С други думи, проблемът вече не е „дали G7 има прекалено много дълг“, а кой първи ще успее да спре машината за неговото натрупване.

6. Коя икономика от G7 ще се пропука първа?

„Банкрут“ не е добър термин за суверенна държава. Държава като САЩ, Великобритания или Япония не фалира като фирма; по-реалистичният риск е загуба на пазарно доверие, рязък скок на доходността, фискална криза или суверенно преструктуриране/дефолт.

Нито една от G7 не е на път да „фалира“ до 2030 г. включително при базовия сценарий на МВФ. Ако обаче трябва да прогнозирам коя първа би попаднала в сериозна дългова криза при неблагоприятен шок, бих посочил Франция — приблизително 2028–2030 г. Италия е много близо зад нея.

Защо Франция? Франция съчетава няколко неприятни фактора: слаб растеж — МВФ очаква едва 0,7% през 2026 г.; висок бюджетен дефицит; държавен дълг около 118% от БВП през 2026 г., с тенденция нагоре; значителни разходи за социалната държава, отбрана и обслужване на дълга; ограничено пространство за нови данъци, защото данъчната тежест вече е много висока; политическа трудност да се проведе необходимата фискална консолидация. МВФ изрично препоръчва на Франция структурно фискално затягане от около 0,8% от БВП годишно през 2027–2029 г., за да бъде поставен дългът на траектория надолу (IMF, 2026). Това е ключът: проблемът не е само сегашният дълг, а необходимото политически болезнено фискално затягане.

Моето подреждане при неблагоприятен сценарий. Ако приемем, че растежът е по-слаб от прогнозирания, лихвите останат високи и правителствата не успеят да проведат необходимата консолидация, то очакванията ми са следните.

ОЧАКВАНИЯ ЗА СЕРИОЗНА ДЪЛГОВА/ФИСКАЛНА КРИЗА

Това не са официални прогнози за фалит. Това е сценарна оценка за вероятността от първа сериозна фискално-пазарна криза.

Но Италия е също много интересен случай. На пръв поглед тя изглежда по-опасна от Франция: около 137% дълг/БВП, потенциален растеж само около 0,6%, застаряващо население и лихви около 3,9% от БВП. Но има нещо важно: Италия е успяла да постигне първичен бюджетен излишък от 0,8% от БВП през 2025 г. МВФ смята, че продължаващата фискална консолидация е укрепила доверието на пазарите. Затова Италия не е автоматично следващата Гърция. Тя има огромен проблем, но има и способност да стабилизира дълга, ако запази първичния излишък.

А защо не САЩ - това е най-интересното. САЩ имат изключително лоша аритметика: дефицит 7–8% от БВП → дълг около 140% през 2031 г. МВФ директно предупреждава, че възходящата траектория на дълга и нарастващият краткосрочен дълг представляват растящ риск за стабилността на САЩ и световната икономика (IMF, 2026).

Но САЩ имат три гигантски предимства: дългът е в долари, доларът е основната световна резервна валута и американският държавен облигационен пазар е фундаментът на глобалната финансова система. Затова САЩ могат да имат проблем с инфлация, обезценяване на долара, финансов репресивен режим или рязко покачване на доходността, много преди да стигнат до класически суверенен дефолт. Именно това прави американския случай парадоксален: САЩ могат да имат най-големия фискален проблем, без да бъдат първата държава, която формално фалира.

Още една допълнителна бележка по повод на американския дълг. Япония е най-големият чуждестранен притежател на американски държавни ценни книжа с 1,1 трилиона долара; Китай е на трето място с 633 милиарда долара, което е приблизително половината от активите му от пика им през 2013-2014 г.; финансови центрове като Белгия и Каймановите острови се класират високо, защото данните на Министерството на финансите отразяват къде се държат ценните книжа, а не непременно техните крайни собственици. Но опасността Япония и/или Китай да започнат да се „освобождават“ от такава „собственост“ – ако вземат такова решение, може да разклати американската стабилност. Засега Япония е предпазлива. Япония би могла да продаде американски държавни ценни книжа на стойност няколко милиарда долара и да използва приходите, за да купи йени на международните пазари, подкрепяйки валутата си. Тъй като обаче подобна разпродажба би могла да окаже натиск върху вече повишените разходи по заеми в САЩ, министърът на финансите на САЩ Скот Бесент вместо това избра да помогне на Япония с валутната ѝ подкрепа. Това беше първата американска интервенция в японската йена след азиатската финансова криза от края на 90-те години. САЩ продадоха милиарди евро, за да помогнат за укрепване на йената, като същевременно избегнаха потенциална разпродажба на американски държавни ценни книжа.

КОИ ДЪРЖАВИ ДЪРЖАТ НАЙ-ГОЛЯМ ДЪЛГ НА САЩ? (Cohen, 2026)

А Япония? Тя изглежда като кандидат №1, ако гледаме само числото: 204% дълг/БВП. Но това би било погрешен извод. МВФ оценява риска от суверенен дългов стрес за Япония като умерен, именно заради дългия матуритет, огромната вътрешна инвеститорска база, статута на йената като резервна валута и значителните държавни финансови активи. Следователно: 204% японски дълг е различен от 204% италиански дълг.

Най-опасният сценарий всъщност е друг. Представете си следното: 2027: растежът се забавя; 2028: бюджетният дефицит не се свива; инвеститорите искат по-висока доходност; лихвените разходи скачат; държавата трябва да емитира още облигации; доходността се покачва още; дългът започва да расте по-бързо от БВП.

Това е дълговата спирала. И тогава не е необходимо държавата да достигне 150% или 200% дълг/БВП. Може да се стигне до криза и при 100–120%, ако пазарът внезапно реши, че политиците няма да могат или няма да искат да стабилизират финансите. OECD вече предупреждава за рекордни обеми държавно заемане и рефинансиране и за повишена уязвимост на пазарите при рязка промяна на рисковите премии.

Затова моята лична класация „по часовника“ би била: Франция → Италия → САЩ → Великобритания → Япония → Канада → Германия. Но с едно много важно уточнение - не бих прогнозирал „банкрут“ на нито една от G7 до 2030 г. Бих прогнозирал първа фискално-пазарна криза — и там Франция е най-интересният кандидат.

Можем да направим опит да изчислим т.нар. изчисля „момента на истината“ за всяка от G7: при даден номинален растеж и дадена средна лихва през коя година лихвените плащания ще надхвърлят 5% от БВП. Това ще даде доста по-смислена прогноза от самия дълг/БВП.

Ще използвам следната механика за изчисления: начална точка - 2026 г.; дълг/БВП по последната прогноза на МВФ; номинален ръст на БВП от 3% годишно (възможен е и по-нисък); средната ефективна лихва върху дълга се фиксира на нивото, имплицирано от лихвените разходи за 2025 г.; първичният бюджетен баланс се приема постоянен на равнището, прогнозирано от МВФ за 2026 г.; не се допускат допълнителни фискални реформи, извън тази начална позиция. Това е сравнително суров сценарий: ако държавите не успеят да подобрят първичните си баланси, но номиналният растеж остане 3%.

И тук става интересно. САЩ получават първия червен флаг! Това е единствената страна от G7, която при този сценарий преминава 5% от БВП за лихви още през 2028 г. След това: 2039 г. – 7%; 2054 г. - 10%. Причината е комбинацията: 125,8% дълг + 3,75% ефективна лихва + първичен дефицит 3,7% + номинален растеж 3%. МВФ също подчертава, че американският дефицит се очаква да остане около 7,5% от БВП в близките години и че без надеждна консолидация дълговата динамика продължава нагоре. Тук вече имаме истински „момент на истината“. Не защото САЩ ще фалират през 2028 г., а защото лихвите започват да се превръщат в огромен самостоятелен бюджетен разход.

„Моментът на истината“ за останалите страни е както следва: Канада - 5% през 2049 г., Великобритания - 5% - 2064 г., Франция - след 2100 г., Италия - след 2100 г., Германия - след 2100 г., Япония - след 2100 г.

7. България: ниският дълг не е вечна застраховка

На този фон е доста любопитно да се гледа българският спор за дефицита и държавния дълг.

На фона на дълговата планина на G7 България изглежда почти като отличничка по фискална дисциплина. И това не е оптическа измама. Държавният дълг на България е сред най-ниските в Европейския съюз. По предварителните данни на НСИ за 2025 г. съотношението държавен дълг/БВП е около 30%, а Европейската комисия очаква то да достигне 32,3% през 2026 г. и 35,5% през 2027 г. (НСИ, 2026)

За сравнение, средното за G7 е около 128% през 2026 г., а МВФ очаква да достигне приблизително 137% през 2030 г. На пръв поглед българският финансов министър спокойно може да каже: „Няма проблем. Ние сме само на една четвърт от тях.“

Само че държавният дълг не е състезание по това кой има по-голямо число. И още по-малко е състезание, в което България трябва да се стреми да настигне G7. Малкият дълг е предимство. Но не е имунитет.

България има огромна начална преднина. При около 32% дълг/БВП страната е далеч от равнищата на Италия, Франция, САЩ или Япония. Но тази преднина може постепенно да бъде изядена, ако държавата системно поддържа високи дефицити. А точно тук започва неприятната част от историята. Европейската комисия очаква бюджетният дефицит на България да остане над 4% от БВП през 2026 и 2027 г. (European Commission, 2026)

Тоест България в момента има не толкова проблем с размера на дълга, колкото с посоката на движение. А това са две различни неща. Да имаш 32% дълг и да го намаляваш е едно. Да имаш 32% дълг и всяка година да добавяш още 4% дефицит е съвсем друго. Първото е предпазливост. Второто е началото на навик. А икономическата история е пълна с държави, които първоначално са смятали, че „имат още много място“.

Нека направим нещо, което не е официална прогноза, а стрес-тест. Да приемем, че от 2026 г. нататък: държавният дълг започва от 32,3% от БВП; икономиката расте номинално с 2,5% годишно; средната лихва по държавния дълг е 3% годишно; първичният бюджетен дефицит остава около 4,1% от БВП; няма сериозна фискална консолидация; няма извънредна криза, но няма и чудо. Това е нарочно консервативен и неприятен сценарий.

И той съдържа една малка, но важна разлика: лихвата е 3%, а растежът едва 2,5%. Казано на икономически език, r > g - цената на дълга е малко по-висока от скоростта, с която расте икономиката. Разликата е само половин процентен пункт. Но половин процентен пункт, повтарян година след година, вече не е дреболия.

При тези допускания механичната симулация показва приблизително следното.

Тук трябва да се направи важно уточнение: това не е прогноза, че България ще има 333% дълг през 2087 г. Това е механичен стрес-тест при абсурдно дълго запазване на едни и същи неблагоприятни параметри. Но именно затова той е полезен. Той показва какво се случва, ако една държава си каже: „Дефицитът е само 4%. Нищо страшно.“ Всяка отделна година наистина може да изглежда поносима. Проблемът е натрупването.

2042: ще е първият голям сигнал. При този сценарий около 2042 г. държавният дълг би достигнал 100% от БВП. Това не означава автоматичен фалит, 100% не е магическа граница, след която финансовият бог изпраща фактура. Но това би означавало, че България вече ще е преминала от сегашната си много ниска задлъжнялост към съвсем различна фискална реалност.

При 3% средна лихва върху дълг, равен на 100% от БВП, само лихвите струват около 3% от БВП годишно. Това е приблизително размерът на целия бюджетен дефицит, който европейските правила по принцип считат за референтна граница.

И тогава възниква неприятният въпрос: колко пари ще остават за образование, здравеопазване, инфраструктура, пенсии, отбрана и социална политика, ако все по-голяма част от бюджета отива за обслужване на старите задължения?

Ако никой нищо не промени, около 2056 г. при този модел лихвените разходи биха достигнали около 5% от БВП. Това вече е съвсем друга категория проблем. Защото държавата не получава нищо ново срещу тези 5%. Не строи магистрала. Не купува линейка. Не увеличава пенсия. Не инвестира в университет. Не изгражда електропреносна мрежа. Тя просто плаща за решенията, взети през предишните десетилетия.

Днешният дефицит постепенно се превръща в утрешен бюджетен разход. Това вече не е нормална бюджетна ситуация. Това е аритметика, при която държавата започва да работи все повече за миналото си.

И тук се появява голямата разлика между България и страните от G7. САЩ могат да финансират огромен дълг в долари — световната резервна валута. Япония има огромна вътрешна база от спестявания и специфична структура на държавния дълг. Германия има огромен финансов и икономически ресурс. България няма тези буфери. Тя е малка отворена икономика с много по-малък финансов пазар. Следователно пазарното доверие към нея може да се промени много по-бързо, ако дълговата динамика стане неблагоприятна.

Този сценарий обаче не е съдба. Всъщност България има нещо, което повечето страни от G7 биха искали да притежават - време. При около 32% дълг/БВП страната все още разполага с огромен буфер. И тук се крие най-важният политико-икономически извод. Не е необходимо България да чака 2042 г., за да разбере какво става. Ако успее да намали първичния дефицит, да ускори производителността и да поддържа номиналния икономически растеж над средната цена на дълга, картината се променя радикално.

Ако например: g > r вместо r > g, самата икономическа динамика започва да помага за стабилизирането на дълга. Тогава не е необходимо държавата да изплаща целия дълг, за да намали съотношението дълг/БВП. Достатъчно е икономиката да расте по-бързо от цената на финансирането — при разумен първичен бюджетен баланс.

Следователно проблемът на България не е че има „много дълг“. Поне засега. Проблемът е: „Какво правим с ниския дълг, преди да стане висок?“ Това е много по-смисленият въпрос. България не трябва да гледа към G7 и да казва: „Щом американците могат да имат 140%, и ние можем.“ Не. Защото американският долар не е „българското“ евро, а американският финансов пазар не е българският.

Еднакъв процент дълг/БВП не означава еднакъв риск. И обратното също е вярно: ниският дълг не означава, че рискът е нулев. Ако една държава години наред поддържа дефицити, дългът може постепенно да премине от буфер в проблем.

Българският „часовник“ на дълга ще е 2042 г. Но най-важното е следното, че този часовник може да бъде спрян. И не е необходимо да чакаме до 2042 г. и втория мандат на „Прогресивна България“.

Дълговата история на G7 показва какво става, когато богатите държави дълго време отлагат неприятните решения. България започва от много по-добра позиция. Но именно това може да бъде най-опасната психологическа клопка. Когато дългът е 30%, министър-председателят лесно си казва: „Имаме още много време.“ Когато стане към 60%, казва: „Е, пак сме под европейската граница.“ При 100% започва да обяснява: „И други държави са така.“ А при 150% вече започва да търси икономисти от ИПИ, които да докажат, че всъщност това не е чак толкова страшно.

Това е класическият синдром на варената жаба, само че вместо тенджера имаме държавен бюджет. Истинската цел не трябва да бъде: „Да не стигаме до фалит.“ Това е прекалено ниска летва. Целта трябва да бъде: „Да не стигаме до ситуация, в която все по-голяма част от националния доход се използва за плащане на миналото, вместо за финансиране на бъдещето“.

И тук България има предимство пред G7 - все още има време да избере посоката. Въпросът е дали ще използва това време за инвестиции в производителност, образование, инфраструктура и реален икономически растеж — или просто ще го използва за още няколко години удобен бюджетен дефицит.

Защото дълговата примка рядко се затяга с един удар. Тя се затяга с по малко, но всяка година. И когато най-накрая стане видима, обикновено вече е късно да питаме: „Кой я сложи?“ По-важният въпрос е: „Защо никой не я разхлаби, когато все още можеше?“

Библиография

Cohen, G. (2026, August 26). Ranked: Which Countries Hold the Most U.S. Debt? Retrieved from Visual Capitalist: https://www.visualcapitalist.com/ranked-the-largest-foreign-holders-of-us-debt/

Econorama. (2026). Interest paid on public debt (% of GDP). Извлечено от Econorama: https://econorama.org/indicators/interest-paid-on-public-debt-pct-of-gdp/

European Commission. (2026, may 21). Economic forecast for Bulgaria. Retrieved from European Commission: https://economy-finance.ec.europa.eu/economic-surveillance-eu-member-states/country-pages-including-country-reports/bulgaria/economic-forecast-bulgaria_en

IMF . (2026, April 1). Fiscal Policy under Pressure: High Debt, Rising Risks. Retrieved from IMF : https://www.imf.org/en/publications/fm/issues/2026/04/15/fiscal-monitor-april-2026

IMF. (2026, May 21). France: Staff Concluding Statement of the 2026 Article IV Mission. Retrieved from IMF: https://www.imf.org/en/news/articles/2026/05/21/mcs-052126-france-staff-concluding-statement-of-the-2026-article-iv-mission

IMF. (2026, February 25). United States of America: Staff Concluding Statement of the 2026 Article IV Mission. Retrieved from IMF: https://www.imf.org/en/news/articles/2026/02/25/cs-02252026-united-states-of-america-staff-concluding-statement-of-the-2026-article-iv-mission

Organisation for Economic Co-operation and Development. (2026, March 4). Global Debt Report 2026. Sustaining Debt Market Resilience Under Growing Pressure. Retrieved from Organisation for Economic Co-operation and Development: https://www.oecd.org/en/publications/global-debt-report-2026_e9d80efd-en.html

НСИ. (26 август 2026 r.). Държавен дефицит/излишък и дълг. Извлечено от НСИ: https://www.nsi.bg/statistical-data/130?utm_source

Музикална подложка. AC/DC – „Down Payment Blues“

Това според мен е най-точният избор за този анализ. Самото заглавие означава приблизително „Блус за първоначалната вноска“, а песента е свързана с финансови проблеми, задлъжняване и живот на кредит. Има и прекрасна ирония за анализ на държавния дълг: взимаш днес, плащаш утре — докато утрето не стане днес. Песен за дългове и финансови проблеми…

26 август 2026 г.

Когато Русия нахлу в Украйна през февруари 2022 г., реакциите на света бяха предвидими. Най-силната реакция дойде от Съединените щати, които се възприемаха като пазител на старата система и евентуално като гарант за евентуалното членство на Украйна в НАТО. Реакцията на Европа беше с няколко октави по-ниска, отколкото обикновено беше по време на Студената война. И накрая, останалият свят, макар и предимно да осъжда Русия за очевидно нарушение на международното право и правилата на ООН, не беше прекалено обезпокоен.

Нещата се промениха. Те започнаха да се променят още при Байдън, който, макар и много критичен към Русия, включително чрез налагането на най-радикалните санкции досега (с изземване на частна собственост и собственост на правителство, с което Съединените щати не бяха във война), все пак спазваше някои правила от Студената война – а именно избягване на ненужни ескалации с ядрена сила. Това беше очевидно в политиката на Байдън, която не позволяваше удари по руска територия. Но дори при Байдън тази политика постепенно беше изоставена и САЩ де факто влязоха във войната чрез селективното си насочване и директно насочване към места в Русия.

През последните две години ситуацията се разви допълнително. САЩ продължиха с политика, при която са де факто участник във войната, но също така показаха желание да приключат конфликта под една или друга форма. Изненадващо е, че жаждата за война стана почти ненаситна в няколко европейски страни, главно в скандинавските и балтийските страни, но напоследък и в Германия, а по дългосрочни исторически причини, които датират от 18 век, и във Великобритания.

Ролята на малките държави – които чрез своята геополитическа безотговорност могат да нанесат големи щети на света – обикновено остава незабелязана. Северно-балтийската коалиция по същество призовава за война с Русия, позовавайки се на собствените си страхове и травми от руския/съветския контрол и окупация. Като оставим настрана дискусията за пълната едностранчивост на подобни твърдения (не биха ли могли руснаците да твърдят, че латвийските стрелци са изиграли ключова роля в руската революция?), този вид подстрекаване на война от страна на малките държави е изключително лицемерно. То се основава на идеята, че човек може да се застъпва за война, но да не понася никакви последствия от такава война. Опитва се да направи всичко възможно интересите на великите сили да се преплитат с интересите на малките сили, така че великите сили да могат да се бият, милиони да загинат, но целите на малките държави да бъдат задоволени след обща война.

Това отношение е достатъчно лошо само по себе си, но по-лошото е, че има ясни исторически прецеденти в Източна Европа и Близкия изток на подобни политики, които доведоха до глобални катаклизми. Сърбия играеше на Русия в навечерието на Първата световна война. Полша и Унгария участваха в разчленяването на Чехословакия, което отвори пътя за нацистка Германия да продължи с агресиите си. Израел играе на Съединените щати от няколко десетилетия в Близкия изток, най-очевидно точно сега, когато САЩ влязоха във войната срещу Иран – много подобно на начина, по който Русия влезе във войната срещу Украйна – без да знае защо или какви са политическите цели на тази война. Но резултатът устройва Израел, защото отслабва друга близкоизточна сила и задълбочава хаоса в региона.

Светът сега е изправен пред подобна ситуация, в която няколко държави, чието общо население едва достига броя на жителите на китайски град от втора категория, искат, за да излекуват своите разочарования и травми, да потопят целия свят в катастрофа, която може повече или по-малко да сложи край на цивилизацията. Това е невероятно безотговорна политика. Тя е и лицемерна, защото се основава на предположението, че някой друг (в този случай Съединените щати) ще се бие за тях. Защото, ако те са толкова запалени по войната и са убедени в нейната морална стойност, защо сами не влязат в нея? Защо не атакуват Русия директно и не видят какво ще стане? Би било лудост, но поне не би било безотговорно към останалия свят и не би било лицемерно.

Разбира се, аргументът за война (водена от някой друг) е, че приемането на прекратяване на огъня по сегашния начин дава предимство на агресора. Но според тази логика всички войни трябва да се водят докрай, докато всички бъдат унищожени. Никога не е трябвало да има преговори. Дипломация не трябва да съществува. Корейската война все още трябва да се води - всъщност вероятно не би се водила, защото ако политиките, пропагандирани от Северно-балтийския алианс, бяха следвани тогава (както искаше МакАртър), ние никога нямаше да се родим и нашите родители или баби и дядовци щяха да са починали отдавна.

Северно-балтийският алианс също забравя, че ако прекратяването на огъня бъде установено по сегашните линии на контрол, територията на Донбас и т.н. наистина ще бъде контролирана от Русия, но никоя държава в света няма да го признае официално. Не забелязаха ли, че никоя държава от Общността на независимите държави не го е признала? Не забелязаха ли, че дори Беларус не го признава? Такъв, наистина крехък, мир не само слага край на днешната касапница, но и оставя отворена възможност за евентуално дългосрочно решение между Русия и Украйна. Нито Путин, нито Зеленски, нито обществените сили, които ги подкрепят, са вечни. Нещата ще се променят в Русия и в Украйна. Преговорите могат да се проведат след десет или двадесет години - но поне хората ще са живи, а не мъртви.

Те споменават, че това би довело до „замразен конфликт“. Но дали един замразен конфликт е по-лош от един открит конфликт? Липсата на смърт ли е по-лоша от продължаващото клане? Има десетки замразени конфликти по целия свят, от Кипър до Косово, Западна Сахара, Малвински острови и Кашмир. Трябва ли да ги отворим отново всички? Те не желаят да отговарят на моралните въпроси, защото имплицитната стойност, която отдават на украинските животи, е нулева, а имплицитната стойност, която отдават на руските мъртви, е плюс. Следователно, един безкраен конфликт е игра с положителна сума от тяхна гледна точка.

Идеята за безкрайна война не само е неморална, но и е свързана с огромен риск от ядрена ескалация. По време на Студената война този риск беше приеман сериозно от двете големи сили. Ето защо те имаха четири обвързващи ядрени споразумения, всички от които са изтекли. Днес хората приемат, че ядрени оръжия не съществуват. Това е напълно невалидно предположение, но дори и да имаше дори една милионна вероятност да се случи ядрена война, цената на такава война е толкова огромна (тъй като такава война е неконтролируема), че изчислението на всеки разумен човек трябва да бъде да направи всичко възможно, за да я избегне.

Следователно, подстрекателството към война между скандинавците и балтийците при сегашните условия е (i) безотговорно, (ii) лицемерно, (iii) неморално и (iv) флиртува с бедствие от огромни размери.

1. „Адам Смит за високите заплати и малките печалби в България“. Публикувано във в. „Дума“ на 16 юли 2026 г. (https://duma.bg/adam-smit-za-visokite-zaplati-i-malkite-pechalbi-v-balgariya-n322443) и във в. „Труд“ на 18 юли 2026 г. (https://trud.bg/a/articles/za-visokite-zaplati-i-malkite-pechalbi-v-balgaria#google_vignette)

2. „Няма съвършена формула за определяне на минималната заплата“ – интервю във в. „Труд“ от 29 юли 2026 г. (https://trud.bg/a/articles/prof-boian-durankev-ikonomist-pred-trud-news-niama-savarshena-formula-za-opredeliane-na-minimalnata-zaplata)

3. „Мъглявината „Минимална заплата“. И как ПБ ще намалява бруталното неравенство?“, публикувано в „Клуб 24 май“ на 15 август 2026 г. (https://24may.bg/2026/08/15/мъглявината-минимална-заплата-и-к/

В интервюта по БНР и БНТ прогнозирах че в „Тристранката“ съгласие няма да бъде постигнато. Това вече е факт!

1. Как се стигна дотук и защо правителството на прогресмените подходи по най-неубедителния начин

Моята оценка на ходовете на прогресмените не е положителна. Оказаха се зле подготвени като макроикономисти, финансисти и приложни социални политици. Дано само аз мисля така за тях. Ето защо виждам поне три удара в гредите, но без топката да попадне в мрежата:

1. Първи удар в гредата. С промените в Бюджет 2026 по предложение на МС парламентът официално отмени автоматичния механизъм, според който МРЗ се определяше като 50% от средната брутна заплата за страната. На 24 юли 2026 г. НС прие окончателно Бюджет 2026, в който депутатите изрично гласуваха отмяната на автоматичната формула (50% от средната брутна заплата) до изготвянето на изцяло нов механизъм. На 31 юли 2026 г. Законът е обнародван в Държавен вестник и на 1 август 2026 г. промените влизат официално в сила, с което МРЗ остана „временно замразена“ на текущото си равнище от 620,20 евро до приемането на новите правила. Това е все едно да извадите двигателя от движещ се автомобил с обещанието, че след месеци ще намерите по-добър. Впрочем, така тръгна и СДС след 1990 г., когато се захвана да „разгражда“ старата система, но не знаеше каква да бъде новата.

2. Втори удар в гредата. Министърът на финансите Гълъб Донев предложи МРЗ да бъде 50% от средния размер на основната работна заплата на 12 август 2026 г. Това се случи по време на негов брифинг в Министерския съвет след провеждането на първото заседание на междуведомствената работна група (с участието на правителството, синдикатите и работодателите), на която бяха обсъдени критериите и промените в Кодекса на труда. Тази внезапна „формула“ на практика подсказа незабавно, че прогресмените държат да намалят повишаването на МРЗ, като почти я „замразят“. Естествено, първите редове на новобогаташите ръкопляскаха възторжено, докато отслабналите синдикати в галерията гледаха стресирано.

3. Трети удар в гредата. Министерството на труда и социалната политика, съвместно с Министерството на финансите, предложи и официално „договори“ механизъм на 17 август 2026 г. На тази дата се проведе третата ключова среща на междуведомствената работна група, на която правителството и „капиталово-социалните“ партньори уж постигнаха съгласие около формулата, базирана на четири конкретни показателя с равна тежест:

a. Индекс на цените на малката потребителска кошница – за измерване на покупателната способност и издръжката на живот.

b. Брутна медианна работна заплата – за определяне на реалното разпределение на възнагражденията в страната.

c. Брутна средна работна заплата – за отчитане на общия темп на растеж на заплатите.

d. Брутен вътрешен продукт (БВП) на един зает – за измерване на дългосрочната производителност на труда.

По принцип тази „Голяма красива формула“ (крада тези думи от Тръмп, но те напълно подхождат) изглежда аритметично лесна за пресмятане. И дотук, нищо повече!

a. Първо, понеже – за разлика от другите три показатели – отсъстват официални данни за показателя „брутна медианна работна заплата“. НСИ го измерва, но само веднъж на всеки 4 години чрез т.нар. „Изследване на структурата на заплатите“ (последното официално беше за 2022 г.). Тъй като държавата не може да определя ежегодна заплата с данни отпреди 4 години, в средата на август 2026 г. председателят на НСИ обяви, че благодарение на новите електронни регистри институтът спешно преминава към ежегодно и регулярно изчисляване на медианната заплата по сектори и области. В момента НСИ прави точно тези софтуерни и статистически изчисления, за да подаде „неизвестното“ число.

b. Второ, понеже са дадени „аритметично“ красиви равни тежести на всеки от показателите. Което е правилно само в един изключително частен случай – когато изходната база на МРЗ от 2026 г. е справедлива. Който в момента не съществува! Да поясня. Ако правителството иска да постигне по-висок икономически растеж за сметка на по-ниски разходи за работни заплати, ще предложи най-голяма тежест на БВП на един зает в комбинация с брутната медианна работна заплата. Обратно, ако правителството иска да намали неравенства в доходите, то по-голяма тежест във формулата ще имат брутната средна работна заплата и индекса на цените на малката потребителска кошница. Просто и логично!

c. Ако формулата е толкова добра, защо България ще остава едновременно най-бедната и най-неравната държава в ЕС? Това е неприятен въпрос. Но е правилният въпрос. Защото поставя под съмнение самата философия на прогресмените и „социалните партньори“.

d. Трето, понеже по предложение на финансовото министерство и след настояване на синдикатите беше решено долната граница автоматично да бъде размерът на МРЗ за предходната година (в случая 620,20 евро). Това гарантира, че дори икономическите показатели да се влошат, доходите на най-нископлатените работници няма да бъдат намалявани спрямо завареното положение. Но ако страната се появи рецесия или рязък икономически спад (икономиката е циклична), то този „минимален праг“ може да се окаже по-голям от „максималния таван“. Какво ще се прави в този случай?

e. Особено неприятно впечатление прави решението механизмът за МРЗ да се преглежда на три години. Това е твърде разредена като единствена оценка на адекватността на минималната заплата. За България по-добрият модел е ежегодна тактическа оценка и по-голям четиригодишен преглед като стратегическа посока. Причината е проста: минималната заплата е величина, която се влияе от показатели, променящи се много по-бързо от три-четири години — инфлация, производителност, средна и медианна заплата, безработица, издръжка на живота. Има и европейска логика. Директива (ЕС) 2022/2041 изисква държавите с минимална законова работна заплата да установят процедури за определяне и актуализиране на минималните заплати и предвижда поне веднъж на всеки две години да се извършва преглед на националните критерии за определяне и актуализиране на минималната заплата. За държавите, които използват автоматичен механизъм за индексиране, този преглед е поне веднъж на четири години. Моето предложение е да се разделят нещата на три нива: 1. Всяка година: автоматично изчисляване на минималната заплата по предварително определени показатели; 2. Всяка година: публичен доклад за адекватността — минимална заплата спрямо медианна и средна заплата, МРЗ в ЕС, издръжка на живота, производителност, заетост и неравенство; 3. На всеки 4 години: пълна независима оценка на самия механизъм — дали формулата/правилата все още са подходящи и дали не дават нежелани икономически ефекти.

2. Все пак, каква ще бъде МРЗ за 2027 г. по тази нова формула?

Минималната работна заплата (МРЗ) за 2027 г. ще бъде в официалния диапазон между 620,20 евро и 672,80 евро. Този конкретен „коридор“ беше окончателно обявен от Гълъб Донев на 21 август 2026 г. след приключването на финалните преговори в рамките на тристранната работна група.

Долната граница е 620,20 евро. Това е настоящото заварено ниво на МРЗ, което служи за защитен праг и гарантира, че доходите няма да спаднат.

Горната граница е 672,80 евро. Изчислена е на база на новата четирикомпонентна формула чрез индексиране на показателите от НСИ (инфлация на малката кошница, медианна заплата, средна заплата и производителност).

За сравнение, ако старата автоматична формула (50% от средната брутна заплата) не беше отменена, МРЗ за 2027 г. щеше да достигне 690,44 евро.

Въпреки че механизмът и границите са договорени, социалните „партньори“ нямат консенсус за точното число. Бизнесът и работодателите настояват увеличението да бъде минимално и близко до долната граница — около 650 евро. Синдикатите (КНСБ и КТ „Подкрепа“) настояват за максимален ръст, насочен право към горната граница от 672,80 евро или малко над нея. КТ „Подкрепа“, която поиска по-радикален таван от 750 евро. Основният аргумент на КТ „Подкрепа“ за искането на по-висок диапазон (между 692 и 750 евро) е, че бързото приемане на нова формула крие рискове и за 2027 г. трябва да се договори еднократна фиксирана сума, докато механизмът се прецизира. Другата им сметка показва, че чистата сума, която работещите получават при заварената МРЗ от 620 евро, е малко над 500 евро след данъци и осигуровки, същевременно издръжката на живота в страната вече надхвърля 750 евро. Поради това таванът от 750 евро бруто е социално необходимият праг, за да не изпаднат 360 хиляди работещи под прага на бедността.

Според официалните данни на Националния статистически институт (НСИ) към август 2026 г., натрупаната инфлация от началото на годината (юли 2026 г. спрямо декември 2025 г.) възлиза на 3,7%. Затова, за да се елиминира напълно инфлационният натиск от началото на годината, минималната работна заплата (МРЗ) в момента трябва да стане 643,15 евро (при заварено базово ниво от 620,20 евро). Сравнението е по двата официални индекса на НСИ. (Чрез общия индекс на потребителските цени натрупаната инфлация е 3,7%., т.е. МРЗ трябва да стане 643,15 евро; чрез хармонизирания индекс поради различната тежест на стоките, използвана за международни сравнения в еврозоната, натрупаната инфлация по този показател е малко по-висока – 4,1%., т.е. МРЗ трябва да стане 645,63 евро. Интересен факт е, че изчислената сума попада почти точно по средата на официално договорения коридор за следващата година (€620,20 – €672,80) и съвпада много плътно с първоначалната позиция на работодателските организации (АИКБ), които предложиха стъпка от около 650 евро именно с довода, че тя покрива текущата инфлация без да натоварва излишно бизнеса.

3. Какво пропуска Голямата красива формула за МРЗ?

Голямата красива формула измерва инфлацията, производителността и заплатите. Но тя не измерва най-големия проблем на България: концентрацията на доходите. Формулата вижда цената на хляба, но не вижда кой изяжда по-голямата част от филиите.

А през последните три десетилетия делът на доходите на най-богатия 1% в България почти се удвоява. Казано на обикновен език: когато икономиката произвежда все повече богатство, все по-голям дял от него се качва към върха на пирамидата. А Голямата красива формула се прави така, сякаш това изобщо не се случва. Представете си лекар, който следи температурата, пулса и кръвното налягане на пациента, но отказва да измери кръвозагубата. Точно така изглежда механизъм за МРЗ, който отчита инфлацията и производителността, но не отчита неравенството.

Прогресмените, събрани от най-различни партии, движения и организации, в своята премиерна презентация обещаха намаляване на неравенството. Това беше правилен подход. Правилен, понеже България страда с най-ниски доходи при наемната работна сила в Европейския съюз и понеже има най-голямото неравенство вътре в страната.

Това се доказва от оценки на Евростат за средните почасови разходи за труд (Hourly Labour Costs) през 2025 г. в цялата икономика. Показателят включва брутните заплати и работодателските осигуровки и други разходи за труд. Средно в ЕС се заплащат 34.90 евро/час. Средно в еврозоната: 38.2 евро/час. Работният час на българина се оценява на 12 евро. Средният работен час в ЕС струва 34,90 евро. Това означава, че три часа български труд струват приблизително колкото един час средноевропейски труд.

Според мен не е достатъчно коректно МРЗ да се определя само като функция на средна заплата, медианна заплата или производителност, ако не се отчита динамиката на разпределението на доходите.

Графиката, която показвам, е много показателна. За България делът на доходите, получаван от най-богатия 1%, нараства от около 9-10% през началото на 90-те години до около 17-18% през последните години, което е едно от най-високите равнища в Европа. Това означава, че съществена част от създадения доход се концентрира в най-горната част на разпределението. България се намира значително над средното европейско равнище и над САЩ.

Ако през 1991 г. най-богатият 1% е получавал около 9% от националния доход, а днес получава около 17-18%, къде е отишла разликата? Очевидно не е отишла при минималната работна заплата.

Оттук следват няколко важни извода:

1. Ако неравенството расте, средната заплата става все по-лош ориентир. Средната стойност се влияе силно от високите доходи. Ако доходите на горния 1% растат много по-бързо от останалите, средната заплата се увеличава, без това да отразява реалното положение на работниците с ниски и средни доходи. В такава ситуация средната заплата расте, БВП на човек расте, но долните 30-40% от работещите могат да получават относително по-малък дял от новосъздадения доход. Следователно механизъм за МРЗ, базиран само на средни показатели, може да създава илюзия за сближаване.

2. Медианната заплата е по-добра база, но дори тя не отчита напълно концентрацията. Медианната заплата е в логиката на европейската Директива за адекватни минимални работни заплати. Причината е проста, понеже средната заплата показва какво се получава „средно“, докато медианната показва какво получава „типичният работник“. При високо неравенство медианата е много по-информативна от средната стойност.

Но да предположим: медианната заплата расте с 5%, производителността расте с 5%, доходите на горния 1% растат с 20%. Тогава формално механизмът работи, но разпределението продължава да се измества нагоре към върха.

Следователно възниква научният въпрос: Трябва ли МРЗ да гарантира само минимален доход или трябва да осигурява и относително участие в икономическия растеж? Това вече е въпрос на политическа икономия, а не само на трудова икономика.

3. Възможен коректив

Ако целта е ограничаване на социалната поляризация, формулата би могла да включва коефициент, отразяващ неравенството:

където индексът на неравенство може да бъде:

• дял на горния 1%;

• дял на горните 10%;

• коефициент на Джини;

• съотношение S80/S20.

Така при нарастваща концентрация на доходите МРЗ автоматично би нараствала по-бързо.

От иконометрична и социалноикономическа гледна точка не е напълно обосновано МРЗ за 2026 г. да се използва като единствена база за бъдещ механизъм, ако се игнорира нарастващото неравенство в разпределението на доходите. Особено за България, където, както показва графиката, делът на доходите на най-богатия 1% е нараснал значително от началото на прехода насам. По-адекватен подход би бил МРЗ да се обвърже не само с медианната заплата и производителността, но и с показатели за разпределението на доходите. Това би позволило част от плодовете на растежа да достигат и до долната част на трудовото разпределение, а не само до върха.

И като заключение, използването на МРЗ за 2026 г. като механична база (620 евро) предполага, че разпределението на доходите е социално неутрално. При положение че делът на доходите на най-богатия 1% в България почти се е удвоил след 1991 г., подобен подход подценява необходимия компенсаторен размер на минималното възнаграждение и не отчита преразпределителния ефект на нарастващото неравенство. Уместно е формулата за МРЗ да включва коректив, базиран на показатели за концентрация на доходите.

Ако използваме данните от графиката, може да се предложи корекционен механизъм:

Например:

• България около 1991 г.: ≈ 9,2% за най-богатия 1%;

• България през 2024 г.: ≈ 17,0%. (по графиката на WID/Our World in Data)

Тогава концентрацията е нараснала приблизително:

или около 85%.

При пълна компенсация ():

Това е твърде висока стойност и икономически трудно защитима.

При частична компенсация ():

При :

Тоест от гледна точка на политическата икономия може да се твърди, че ако нарастването на неравенството от 1991 г. насам се отчете изрично, то една „социално коригирана“ МРЗ за 2026 г. би се намирала приблизително в диапазона 730-840 евро, а не 620,20 евро. Още по-силен аргумент е сравнението с европейските нива. При средни разходи за труд в ЕС от 34,9 евро на час и 12,0 евро на час в България, България е едва 34,4% от средното равнище на ЕС.

Summa summarum. При едно консервативно и дясноцентристко управление МРЗ през 2027 г. ще бъде фиксирана в диапазона 670-675 евро, а при едно прогресивно и лявоцентристко управление – 675-720 евро.

Голямата красива формула може да изчисли инфлацията. Може да изчисли производителността. Може да изчисли и медианната заплата. Но тя не може да изчисли справедливостта.

А когато най-бедната държава в ЕС същевременно е и държавата с едно от най-високите неравенства, проблемът вече не е в аритметиката. Проблемът е в разпределението на резултатите от икономическия растеж.

Докато този проблем отсъства от формулата, Голямата красива формула ще бъде просто красиво пресметнато оправдание защо най-нископлатените трудови хора трябва да чакат още.

Това е проблем проблем на трудовите хора в момента. Що се отнася до бъдещето, това вече е проблем за бъдещето на “Прогресивна България”, ако не оправдае очакванията. Пътят от Еверест в политиката е само в една посока - надолу.

Музикална подложка: John Lennon – „Working Class Hero“.

Веднага щом се родиш, те карат да се чувстваш малък,

като не ти дават никакво време, вместо всичко това,

докато болката не стане толкова голяма, че не чувстваш нищо.

Герой от работническата класа е нещо,

което трябва да бъдеш.

Герой от работническата класа е нещо,

което трябва да бъдеш.

Нараняват те у дома и те удрят в училище.

Мразят те, ако си умен, и презират глупаците,

докато не полудееш толкова, че не можеш да спазваш правилата им.

Герой от работническата класа е нещо, което трябва да бъдеш.

Герой от работническата класа е нещо, което трябва да бъдеш.

Когато са те измъчвали и плашили в продължение на двадесет и няколко години,

все още очакват да си избереш кариера.

Когато не можеш наистина да функционираш, си толкова пълен със страх.

Герой от работническата класа е нещо,

което трябва да бъдеш.

Герой от работническата класа е нещо,

което трябва да бъдеш.

Държа те дрогиран с религия, секс и телевизия

и мислиш си, че си толкова умен, безкласов и свободен

Но доколкото виждам, все още си шибан селянин.

Герой от работническата класа е нещо, което

трябва да бъдеш. Герой от работническата класа е нещо, което трябва да бъдеш.

Има място на върха, все още ти казват,

Но първо трябва да се научиш как да се усмихваш, докато убиваш,

Ако искаш да бъдеш като хората на хълма,

Герой от работническата класа е нещо, което трябва да бъдеш,

Герой от работническата класа е нещо, което трябва да бъдеш.

Ако искаш да бъдеш герой, просто ме последвай.

Ако искаш да бъдеш герой, просто ме последвай.

Представям ви моят гост: Морис Хьофген, икономист-коментатор от Германиия.

Публикацията е от 19 август 2026 г.

Средностатистическият работен час в Германия струва 45 евро, докато средно за ЕС е 35 евро: „Имаме ли проблем тук?“, пита модераторът Сара Таке от политика от Лявата партия Бодо Рамелов в новото си токшоу. А той отговаря: „Да, разбира се, че имаме проблем тук!“ Значение: Политикът от Лявата партия се присъединява към хора на десницата и работодателското лоби, които твърдят, че трудът в Германия е твърде скъп.

Едва не изпуснах телефона си, когато видях това за първи път. И това е въпреки факта, че само седмица по-рано чух лидера на социалдемократите Барбел Бас да казва в лятното си интервю, че като министър ще трябва да направи компромис с ХДС/ХСС относно разходите за труд, защото „икономиката“ го казва. Сериозно? Шегувате ли се? През 2026 г. дори левицата не може ли да контраатакува с факти по типични синдикални въпроси? Как, за бога, очаквате да спрете десницата да демонтира социалната държава, ако не можете да им се противопоставите дори по отношение на заплатите?

Всеки ляв политик – независимо от неговата функция или партия – би трябвало да може да противодейства на този манипулативен (или глупав?) въпрос от Сара Таке.

Добре, поемете дълбоко въздух. Нека да разгледаме фактите.

Първо: Да, един час работа струва 45 евро в Германия. И да, средната стойност за ЕС е 35 евро. Но зад тази средна стойност са няколко страни, които са сходно богати с нас, където разходите за труд са сходно високи. Дания с 51,70 евро, Холандия с 47,90 евро, Австрия с 46,30 евро и Франция с 44,30 евро. И много по-бедни страни, които са на километри под нас. Хърватия с 18,40 евро, Гърция с 18,20 евро и България на дъното на списъка с 12 евро. Никъде един час работа не струва точно 35 евро. Италия, с 32 евро, е най-близо до средната стойност. И така, какво точно се предполага, че средната стойност от 35 евро е доказана, когато е повлечена надолу от бедни страни като България?

Второ: Един средностатистически работен час в Германия струва 45 евро, но генерира над 70 евро добавена стойност. По този начин компаниите получават повече от един и половина пъти повече от това, което влагат за всеки час. Бих искал да видя какво би казал модераторът Таке, ако Рамелоу беше задал като последващ въпрос: „Това твърде малко ли е?“ Разбира се, и двете неща трябва да се разглеждат в контекст!

Трето: Един от най-важните показатели за конкурентоспособността на една страна са разходите за единица труд. Тоест, заплатите спрямо производителността. И ето, чудо: Въпреки че един час работа в Германия е почти четири пъти по-скъп, отколкото в България, разходите за единица труд са само с десет процента по-високи, отколкото в България.

Токшоуто на Сара Таке и кръчмарските приказки за прекомерно високите разходи за труд могат лесно да се приложат към България.

Четвърто, разходите за единица труд в Германия са се повишили много по-бавно през последните три десетилетия, отколкото в съседните страни. Това позволи на Германия да отнеме пазарен дял от съседите си Франция, Австрия и Италия, особено през първите 20 години след въвеждането на еврото. Това не би било възможно без еврото, тъй като германската валута неизбежно би поскъпнала, като по този начин би неутрализирала ценовото предимство. Между другото, Германия започна ерата на еврото с малък излишък от внос. Едва с „Дневен ред 2010“ Германия стана „световен шампион по износ“, защото разходите за единица труд бяха намалени особено рязко през този период. Така че, ако някоя държава има право да се оплаква от „прекомерни разходи за труд“, това е Германия.

Дори неолибералната маркетингова машина, известна като INSM, е създала тази тревожна графика. Тя показва, че реалните почасови заплати на работниците се увеличават по-бавно от производителността през последните 30 години. С други думи, компаниите не са споделили справедливо печалбите от просперитета през последните 30 години със своите служители (също провал на синдикатите), а вместо това са присвоили по-голям дял за себе си. Само тази графика прави невъзможен всеки дебат за прекомерно високите разходи за труд!

Пето: Сравнявайки увеличението на разходите за труд сред страните от ЕС през миналата година, Германия се нарежда на предпоследно пето място с 3,4%. Средната стойност е 4,3%. Заплатите са се увеличили най-рязко в страните от Източна Европа. България е начело с 13,1%.

Германия не е България

Ако търсите пример за страна, където разходите за труд се покачват твърде рязко, не търсете по-далеч от България. През 2025 г. увеличението на разходите за труд с 13,1% беше компенсирано само от 1,2% ръст на производителността. А икономиката нарасна само с 3%. По този начин разходите за труд за единица продукция в България скочиха драстично, което намали конкурентоспособността.

Ако заплатите се покачват по-бързо от производителността – обратният сценарий на този в Германия – тогава производствените разходи се увеличават спрямо европейските конкуренти. Българските компании стават по-скъпи на европейските и световните пазари. Този ефект вече се отразява в търговския баланс. По-високите разходи оказват натиск върху износа и позволяват на потребителите да купуват повече внос. Резултатът: нарастващ излишък от внос. Това от своя страна означава, че търсенето се излива в чужбина – отслабвайки местната икономика.

За да замести намаляващото търсене, държавата трябва да поеме повече нов дълг. Това е така и в България. Годишният дефицит нараства и достигна 3,5% през 2025 г. Според правилата на ЕС това всъщност е твърде високо. Въпреки че нивото на дълга все още е сравнително ниско, под 30%, предвид настоящата ситуация, е само въпрос на време ЕС да поиска съкращения от българското правителство и страната – подобно на Франция, Италия и Гърция – да попадне в токсичен капан на търговски дефицити, бюджетни дефицити и официални предупреждения от Европейската комисия.

Въпреки това, българските компании в момента смекчават ефекта, като не прехвърлят по-високите разходи изцяло. Знаейки, че в противен случай биха загубили още по-голям пазарен дял, те приемат по-малки маржове и печалби в краткосрочен план. Ето защо инфлацията за 2025 г. в България беше „само“ 3,5 процента. „Само“ в смисъл, че увеличението на разходите за труд за единица продукция е многократно по-високо и човек би очаквал компаниите всъщност да повишат цените много по-значително – само ако можеха и ако конкуренцията от Полша и Германия не се бореше за бизнеса им.

Токшоуто на Сара Таке и кръчмарските приказки за прекомерно високите разходи за труд могат лесно да се приложат към България. Тогава би било уместно и Бодо Рамелоу, като член на Лявата партия, да се съгласи и например да критикува присъединяването на България към еврозоната. Защото със собствена валута България поне можеше да я девалвира и по този начин да има лостове за компенсиране на погрешните си политики за заплати. Но тези лостове вече ги няма. И те бяха заменени с твърди и погрешни правила за дълга на ЕС.

За съжаление, този дебат е напълно неуместен, когато става въпрос за Германия. Той е осъдителен акт както срещу ZDF, така и срещу Бодо Рамелов. Всеки ляв политик – независимо от ролята или партийната си принадлежност – би трябвало да може да противодейства на този манипулативен (или глупав?) въпрос от Сара Таке.

Националният дълг на Съединените щати вече достигна 40 трилиона долара. Това е сума, съпоставима с общия размер на икономиките на Китай, Германия, Япония, Великобритания и Индия. Макар американският долар да остава водещата световна резервна валута, подобно натрупване на задължения поражда все по-сериозни опасения за дългосрочната финансова стабилност на страната.

Ако някоя от големите държави кредитори започне мащабно да разпродава своите доларови активи, това би могло да предизвика силни сътресения на световните финансови пазари. Засега подобен сценарий не изглежда непосредствено вероятен, но рискът не бива да се подценява (гледайте внимателно към Япония!).

1. Основните причини за днешния размер на дълга

1.1. Данъчни облекчения

Седемте големи пакета от данъчни облекчения и техните последващи удължавания от началото на XXI век са сред основните фактори за бързото нарастване на американския дълг. Данъчните реформи на администрацията на Джордж Буш от 2001 и 2003 г., Законът за данъчните облекчения и заетостта от 2017 г. и последвалите мерки са намалили федералните приходи с приблизително 8,7 трилиона долара. Това представлява около 30% от увеличението на държавния дълг като дял от БВП след 2001 г.

1.2. Увеличаване на държавните разходи

Според Комитета за отговорен федерален бюджет нарастването на държавните разходи е добавило около 7,6 трилиона долара към дълга от 2001 г. насам. Сред основните причини са военните операции в Ирак и Афганистан, както и разширяването на програмата Medicare. И сега - войната в Иран, но не и войната в Украйна (тук ЕС плаща с дългове сметката). Този фактор обяснява приблизително 26% от натрупването на дълга през разглеждания период.

1.3. Реакции на икономически кризи

Финансовата криза от 2008 г. и пандемията от COVID-19 наложиха безпрецедентна федерална намеса. От програмата TARP и антикризисните стимули след 2008 г. до мащабните пакети за подкрепа на бизнеса и домакинствата по време на пандемията, федералното правителство пое допълнителни задължения за приблизително 6,8 трилиона долара. Това представлява около 24% от увеличението на съотношението между дълга и БВП.

1.4. Структурен ръст на социалните разходи и лихвените плащания

През последните 25 години разходите за социално осигуряване, Medicare и Medicaid нарастват устойчиво под въздействието на застаряващото население и поскъпването на здравните услуги. Към това се добавя и бързото увеличение на лихвените плащания по самия дълг. Тези структурни фактори оказват все по-голям натиск върху федералния бюджет и се очаква да растат по-бързо от останалите държавни разходи и през следващите десетилетия.

2. Изводи за САЩ

Днешният национален дълг на САЩ от 40 трилиона долара не е резултат от едно конкретно решение или еднократно събитие. Той е следствие от натрупването на четири основни тенденции: данъчни облекчения, растеж на държавните разходи, антикризисни интервенции и увеличаване на социалните и лихвените плащания.

Проблемът е сериозен и не бива да бъде подценяван. В същото време той не е нерешим. Съчетание от бюджетна дисциплина, реформи в социалните програми, по-висока ефективност на публичните разходи и стимулиране на икономическия растеж би могло постепенно да стабилизира дълговата динамика и да намали рисковете за бъдещето на американската икономика. Вероятността да се случат тези подобрения не е малка, но не е и голяма - 1/3 вероятно.

3. Пет поуки за България: когато дългът расте по-прогресивно от икономиката

Американският опит показва, че натрупването на държавен дълг рядко е резултат от едно погрешно решение. По-често то е следствие от продължителна поредица от политически избори, които поотделно изглеждат оправдани, но в своята съвкупност водят до трайно влошаване на публичните финанси. Именно тук се крие и основната поука за България.

През последните години българският държавен дълг остава значително по-нисък от средния за Европейския съюз, но тенденцията е към прогресивно нарастване. Сам по себе си дългът не е проблем, когато финансира инвестиции в инфраструктура, образование, наука, технологии и повишаване на производителността. Проблем възниква, когато заемите покриват текущо потребление, бюджетни дефицити и краткосрочни политически цели.

Първа поука: няма безплатни данъчни облекчения

Всяко намаляване на данъците без съответно ограничаване на разходите води до бюджетни дефицити. България трябва внимателно да преценява всяка идея за нови данъчни облекчения или изключения, защото в крайна сметка пропуснатите приходи се компенсират чрез нов дълг или чрез ограничаване на ключови публични дейности. Основен враг на по-добрите приходи бе Тройната коалиция, в която правителството въведе “плосък” данък за граждани и корпорации, която практика захрани олигархията и транснационалните корпорации, но съсипа бюджета.

Втора поука: разходите трябва да следват икономическия растеж

Увеличаването на социалните плащания, пенсиите и възнагражденията в публичния сектор е оправдано само ако се основава на устойчив икономически растеж и повишена производителност. Когато разходите растат по-бързо от икономиката, бюджетният дефицит постепенно се превръща в хроничен проблем. Хроничен ще и проблемът за прогресмените не само през 2026 г., но и през следващите години на тяхното (вероятно) управление.

Трета поука: демографията е най-голямото фискално предизвикателство

Подобно на много европейски държави, България е изправена пред застаряване и намаляване на населението. Това означава повече пенсионери, повече здравни разходи и по-малко работещи, които създават доход и плащат осигуровки. Ако не бъдат предприети мерки за повишаване на икономическата активност, привличане на квалифицирани кадри и задържане на младите хора в страната, натискът върху бюджета ще се увеличава.

Четвърта поука: лихвите могат да се превърнат в скрит данък

Когато държавният дълг расте, растат и разходите за неговото обслужване. Парите, които отиват за лихви, не могат да бъдат използвани за училища, болници, научни изследвания или модернизация на икономиката. Така дългът постепенно започва да ограничава възможностите за развитие.

Пета поука: кризите идват неочаквано

Пандемията, финансовите сътресения и геополитическите конфликти показаха, че държавите трябва да разполагат с резерви и фискално пространство за действие при извънредни ситуации. Ако бюджетът е постоянно дефицитен, а дългът вече е висок, възможностите за реакция в бъдеща криза силно се ограничават.

Българският избор

Истинският въпрос не е дали България трябва да поема нов дълг, а за какво го използва. Ако заемният ресурс се инвестира в повишаване на конкурентоспособността, технологично обновление, образование, наука и инфраструктура, той може да допринесе за по-висок бъдещ икономически растеж. Ако обаче служи предимно за покриване на текущи разходи и политически обещания, страната рискува постепенно да навлезе в същата дългова спирала, която днес тревожи много развити икономики.

Най-важният урок от американския опит е, че държавният дълг не се превръща в проблем за една нощ. Той нараства бавно, почти незабележимо, докато един ден обслужването му започне да изяжда бъдещето. България все още има предимството да е далеч от подобен сценарий. Именно затова сега е моментът за разумна финансова политика, а не когато проблемът вече е станал трудно управляем.

Музикална подложка: ABBA – „Money, Money, Money“

Песента е за парите и финансовата зависимост, а самото заглавие позволява чудесна игра. Държавният дълг расте. Money, money, money — докато някой друг не дойде да плаща.

През юли 2026 г. Китай направи нещо, което доскоро изглеждаше политически трудно осъществимо даже за най-големите световни икономики. Пекин обяви, че започва облагане на активи и доходи, държани чрез офшорни тръстове от китайски данъчни резиденти, като по този начин атакува един от най-използваните инструменти за съхраняване и укриване на големи богатства извън обсега на данъчните власти.

Мярката е далеч повече от техническа промяна в данъчното законодателство. Тя е сигнал, че една от най-големите икономики в света е решила да ограничи възможностите на свръхбогатите да прехвърлят активи в офшорни структури и по този начин да избегнат облагането им.

Ако този подход се окаже успешен, въпросът няма да бъде дали други държави ще последват примера, а кога ще го направят.

Китайската инициатива: край на една дългогодишна вратичка

На 24 юли 2026 г. Министерството на финансите на Китай и Държавната данъчна администрация публикуваха нови правила, насочени към офшорните тръстове и други сходни правни структури, създадени извън страната.

Основната цел е ясна: да бъде прекратена практиката активи и доходи да се прехвърлят в офшорни юрисдикции, където остават извън ефективния данъчен контрол на китайската държава.

Новите правила се прилагат спрямо лица, които се считат за данъчни резиденти на Китай. Това включва не само китайски граждани, но и хора, които формално имат чуждо гражданство или постоянно пребиваване в друга държава, но продължават да поддържат основните си икономически интереси в Китай.

Предвидена е ставка от 20% както върху увеличението на стойността на активите при тяхното прехвърляне в офшорен тръст, така и върху доходите, които тези активи генерират впоследствие. Данъчното облагане обхваща акции, недвижими имоти и други видове имущество.

Особено важно е, че мерките не се ограничават само до бъдещи операции. Китайските власти предоставиха 90-дневен срок за доброволно деклариране и уреждане на данъчни задължения, свързани с активи, прехвърлени в тръстове след 1 януари 2023 г., както и с доходи, получени преди 2026 г. Това не е класическа ретроактивност, но на практика обхваща значителен обем вече извършени операции.

Мярката идва на фона на значителни изходящи капиталови потоци от Китай. Според различни оценки през 2025 г. страната е отчела изтичане на капитали в размер над един трилион долара годишно. В същото време приходите от подоходно облагане на физическите лица нарастват чувствително, което показва, че данъчната администрация вече реализира по-ефективен контрол върху доходите и богатството.

Европа наистина ли изостава? Количествено – не, времеви – да.

На пръв поглед отговорът изглежда положителен. Европейският съюз все още не е предприел мащабна инициатива за пряко облагане на офшорно богатство, държано от физически лица чрез тръстове.

Но това не означава, че Европа бездейства. През последното десетилетие ЕС изгради цяла система от инструменти за борба с агресивното данъчно планиране. Сред тях са автоматичният обмен на данъчна информация, режимът за докладване на трансгранични данъчни схеми (DAC6), мерките срещу избягването на данъци (ATAD), регистрите на действителните собственици и правилата за глобален минимален корпоративен данък.

Затова би било неточно да се твърди, че Европа изостава изобщо. По-точно е да се каже, че Китай и Европейският съюз атакуват проблема от различни посоки. Китай насочва удара към богатството на физическите лица, държано чрез офшорни структури. Европа, обратно, концентрира усилията си върху прехвърлянето на корпоративни печалби между държави и върху агресивните схеми за избягване на данъци от мултинационални групи. Именно тук се намира съществената разлика между двата модела.

Защо директивата „Unshell“ не се превърна в европейски пробив

Преди няколко години Европейската комисия предложи директивата „Unshell“, чиято цел беше да ограничи използването на т.нар. „кухи“ или „пощенски кутии“ компании без реална стопанска дейност.

Предложението беше посрещнато с одобрение от част от експертната общност, но срещна съпротива сред редица държави членки.

През 2025 г. работата по директивата беше фактически прекратена. Мнозина в ЕС прецениха, че не е необходимо създаването на нова регулация, ако същите цели могат да бъдат постигнати чрез усъвършенстване на вече действащите механизми, особено на режима DAC6.

Това решение показва една характерна особеност на европейския модел: предпочитание към постепенно усъвършенстване на съществуващите инструменти вместо към внезапни и радикални промени. И въпреки че усъвършенстването е по-бързо приложимо, темпото на работа е абсурдно бавна…

А къде е България в тази картина?

България често е критикувана за сравнително ниското си данъчно облагане, но през последните години също беше принудена да се включи в международните усилия за ограничаване на данъчните злоупотреби.

Страната вече прилага европейските и международните правила срещу прехвърлянето на печалби, контролира трансферните цени между свързани предприятия и участва в глобалния обмен на данъчна информация. Освен това, България вече въведе в националното си законодателство правилата на европейската директива за глобално минимално данъчно облагане (Pillar Two), които гарантират минимална ефективна ставка от 15% за мултинационални и големи корпоративни групи с консолидирани приходи над 750 млн. евро. Макар няколко държави членки (Естония, Латвия, Литва, Малта, Словакия) да се възползваха от възможността за временно отлагане на част от режима, България не избра този подход.

Важно е обаче да се отбележи, че българският подход, подобно на европейския, е насочен предимно към корпоративните структури, а не към офшорните тръстове на физически лица (част от олигархията). А те не са малко и с ниски доходи (проверете на https://offshoreleaks.icij.org/search и ще попаднете на интересни политически личности, кметове и бизнесмени).

Именно затова китайската инициатива привлича толкова голямо внимание. Тя засяга пряко съхранението на лично богатство в офшорни юрисдикции, което досега оставаше сравнително по-слабо регулирано в много държави.

Големият въпрос

Световната икономика губи стотици милиарди долари годишно заради използването на данъчни убежища и различни форми на трансгранично избягване на данъци. Според оценки на Tax Justice Network (https://taxjustice.net/press/world-losing-half-a-trillion-to-tax-abuse-largely-due-to-8-countries-blocking-un-tax-reform-annual-report-finds/) глобалните загуби надхвърлят 490 милиарда долара годишно, близо половината от загубите (43%) са причинени от осемте държави, които продължават да се противопоставят на данъчната конвенция на ООН - Австралия, Канада, Израел, Япония, Нова Зеландия, Южна Корея, Обединеното кралство и САЩ. България не е гласувала „за“, но и не е гласувала „против“. Като член на Европейския съюз България е била сред държавите, които са се въздържали при гласуването на Terms of Reference (мандата) за бъдещата Рамкова конвенция на ООН за международно данъчно сътрудничество през август 2024 г.

Парадоксът е, че България ежегодно губи приходи от трансгранично избягване на данъци, но когато ООН направи първата сериозна крачка към нова глобална данъчна архитектура, София предпочете да се скрие зад общата европейска позиция на въздържане.

На този фон китайската инициатива може да се окаже началото на нов етап в международната данъчна политика. Не защото Китай е открил проблема първи. Данъчните убежища са предмет на критики от десетилетия. Новото е друго. За първи път държава от такъв мащаб започва толкова пряко да атакува офшорните тръстове като инструмент за укриване или отлагане на данъчно облагане на лично богатство.

Дали Европа ще поеме по същия път, остава открит въпрос. Но едно става все по-очевидно: офшорният рай вече не изглежда толкова безопасно убежище, колкото беше преди десетилетие. За мнозина най-богати данъкоплатци по света часовникът започва да отброява времето до края на една епоха.

Музикална подложка: The Beatles – „Taxman“

Макар и класическа рок песен от 1966 г., тя е една от най-известните сатирични композиции на Джордж Харисън, насочена срещу прекалено високите данъци за богатите по онова време във Великобритания, което насърчава много артисти и капитали да търсят вратички или извън страната.

В България корпоративната и личната алчност - при ниски данъци - облагодетелстват новобогаташите и олигархията да крие и един цент в офшорните зони.

Нов обиден израз, „Europoor“ (евробедни), се разпространи в социалните медии и беше подкрепен от американската десница. Той се използва, за да се подиграват на европейците заради сравнителната им бедност и да се затвърди наративът, че животът е по-лош от тяхната страна на океана. Прави ли са нашите трансатлантически съюзници? Дали бихме работили и живели по-добре в САЩ?

Серийният предприемач Джошуа Марч напусна Великобритания за Америка преди повече от десетилетие, според https://www.telegraph.co.uk/business/2026/08/16/rich-america-mocks-britain-for-becoming-a-europoor-country/. „Просто ми стана ясно, че ако искам да изградя огромни компании, Америка е най-доброто място за това“, казва той. Инвеститорите от Сан Франциско имат повече пари и са по-агресивни от европейските си колеги. „И съществува културата на „grind“ в Силициевата долина. Тук хората работят много по-усърдно.“

За пълна разлика от него, именно този вид „grind“ подтикна 46-годишната Виктория Пиърс и съпруга ѝ да се преместят в обратната посока. Те се преместиха от Калифорния в Съсекс с дъщеря си през 2021 г. „И двамата изпитвахме прегаряне. И двамата работехме денонощно и никога не прекарвахме време заедно като семейство, така че почувствахме привличане да търсим работа в Европа“, казва Пиърс. Вместо да работят 60 часа седмично, сега работят 40. Това си имаше цена. Заплатата на Пиърс намаля наполовина.

Историите на Марч и Пиърс илюстрират бързо разширяващата се икономическа пропаст между двете страни на Атлантика и все по-шумния дебат за културните ценности и политиката на идентичността, който съпътстват това. Докато избирателите на „Мага“ триумфално ни наричат „европейски бедни“, да изследваме дали нашите трансатлантически съюзници (приятели е друго нещо) всъщност се радват на по-добро качество на живот?

Евростат разполага с данни от изследването EU-SILC (Income and Living Conditions) за разпределението на доходите по децили (10%-ни групи от населението), както и за различни показатели на неравенството и бедността. на тяхна база може да се получи:

• доходен децил D1 (най-бедните 10%);

• дял от националния доход, получаван от най-бедните 10%;

• среден или медианен еквивалентен разполагаем доход по децили;

• квинтилни и децилни съотношения на неравенството.

Важно и необходимо уточнение е че Евростат публикува доходите предимно като годишен еквивалентен разполагаем доход (annual equivalised disposable income), а не като месечен доход и доход на човек след корекция за размера на домакинството.

2. Дял на националния доход, получаван от най-бедните 10% от населението

За последната налична година (2024) делът от националния еквивалентен разполагаем доход, получаван от най-бедните 10%, е приблизително:

Важно е обаче, че това не е абсолютният доход в евро, а делът от общия доход, който получават най-бедните 10%.

Ако използваме показателя на Световната банка „Income share held by lowest 10%” (делът от общия доход/потребление, който получава най-бедният децил), най-новите налични стойности са:

За сравнение, Евростат отчита за България около 2,4% през 2024 г. за първия децил. Следователно, като относително положение бедните 10% в България получават по-голям дял от националния доход, отколкото най-бедните 10% от американците. Интересно е, че по този показател най-бедните 10% в САЩ получават значително по-малък дял от националния доход, отколкото в Китай и Русия; Китай и Русия са почти равни, около 3,1%; разликата между САЩ и Китай/Русия е приблизително 1,8 пъти в полза на Китай и Русия.

3. Дял от дохода, получаван от най-богатите 10% от населението спрямо най-бедните 10% (съотношението D10/D1)

Ако дефинираме

получаваме следната картина:

Сравнението на България с тази група страни има съществено значение. Най-лош качествен показател се формира в САЩ – 18,1 пъти, където американските най-бедни граждани са относително по-бедни от българските си аналози, но същевременно американските най-богати 10% са също относително по-бедни от своите български еквиваленти. Същевременно българските 10% най-бедни са относително по-бедни от китайските и руските 10% бедни, докато българските необогаташи са ползвали повече помпата на богатството, отколкото китайските и руските аналози.

За ЕС като цяло няма надеждно извлечена стойност за D10 от Евростат в наличните резултати, но за отделни страни могат да се изчислят приблизително:

Подреждането по неравенство по показателя доход, получаван от най-богатите 10% от населението спрямо най-бедните 10% (съотношението D10/D1) получава следната логика:

1. САЩ ≈ 18,1

2. България ≈ 13,0

3. Китай ≈ 9,2

4. Русия ≈ 8,1

5. Австрия ≈ 8,0

6. Германия ≈ 7,7

7. Белгия ≈ 5,4

8. Чехия ≈ 5,2

Интересното е, че по този индикатор САЩ са значително по-неравномерни от Китай и Русия, а България е сред най-неравните страни в ЕС.

Има още два измерителя, които ще използваме: S80/S20 (доход на най-богатите 20% спрямо най-бедните 20%) и Palma ratio (горните 10% спрямо долните 40%).

4. Доход на най-богатите 20% спрямо най-бедните 20% (съотношение S80/S20) и на горните 10% спрямо долните 40% (Palma ratio)

За S80/S20 има официални и съпоставими данни от Евростат за ЕС. За Palma ratio Евростат не публикува редовно официална серия за всички държави, но може да се апроксимира от дяловете на доходите по децили. Данните по-долу са най-новите налични.

Доход на най-богатите 20% спрямо най-бедните 20% (S80/S20):

Световната банка не публикува директно S80/S20 за всички години в леснодостъпните таблици, но от публикуваните дялове на дохода по групи може да се оцени:

Palma ratio (горни 10% / долни 40%) за страните, за които вече имаме дела на най-богатите 10% и на най-бедните 10%, може да се направи ориентировъчна оценка:

Най-важният извод е че и по двата показателя подреждането е приблизително: САЩ → България → Китай → Русия → развитите страни от ЕС (Германия, Австрия) → Чехия и Словакия.

5. Най-важни политически изводи за България чрез оценката на тези показатели за неравенството

За България най-важното не е просто, че неравенството е високо, а че по няколко различни международни индикатора страната се нарежда сред най-неравните в ЕС. S80/S20 е около 6,9, докато за ЕС-27 е около 4,6-4,7, а за Чехия и Словакия е близо до 3,3.

5.1. България има не по-богати необогаташи от американските, руските и китайските богаташи, колкото много хронично бедни

От предходните данни най-бедните 10% в България получават около 2,4% от националния доход, а най-богатите 10% получават около 31,1%.Политическият извод е, че проблемът не е само концентрацията на доходи във върха, а слабият доходен дял на долните слоеве. Това означава, че политики само за ограничаване на богатството няма да са достатъчни. По-важно е повишаването на доходите в долната част на разпределението.

5.2. Основният риск е ерозията на средната класа

Страни като Чехия, Словакия и Белгия поддържат по-ниски стойности на неравенството не защото нямат богати хора, а защото имат по-големи средни социални слоеве. За България това сегашно състояние на неравенството означава ограничено вътрешно потребление, по-слабо търсене на качествени стоки и услуги, по-ниска социална мобилност, по-висока емиграция на квалифицирани кадри.

5.3. Неравенството вече е икономически, а не само социален проблем

При S80/S20 ≈ 7 доходите на горните 20% са почти седем пъти по-високи от доходите на долните 20%. Това води до недоизползване на човешкия капитал, по-слаби инвестиции в образование и здраве на бедните домакинства, по-бавен дългосрочен растеж.

Следователно борбата с неравенството не е само социална политика, а и политика за бъдещия ускорен растеж, обещаван от управляващите.

5.4. България е по-близо до САЩ, отколкото до стандартите на Европейския съюз

По показателя D10/D1 данните са за САЩ ≈ 18, за България ≈ 13, за Германия ≈ 8, за Чехия ≈ 5. И т.н. Това е много важен политически факт. Българският модел на разпределение на доходите е по-близък до англосаксонския тип неравенство, отколкото до социалния модел на Централна Европа.

5.5. Поддържането на плоският данък от прогресмените става централният въпрос за бъдещето на държавата

От гледна точка на политическата икономия и макроикономиката данните пораждат въпроса дали държава с едно от най-високите неравенства в ЕС може да продължава с една от най-слабите системи за преразпределение?

Това е основният дебат, който показателите поставят. Не става дума само за данъчни ставки, а за цялостната способност на държавата да коригира първичното разпределение на пазарните доходи.

България се характеризира не просто с високо неравенство, а с устойчиво отклонение от континенталния европейски модел на разпределение на доходите. По показателите S80/S20 и D10/D1 страната е значително по-близо до държави с либерален тип капитализъм, отколкото до социалнопазарните икономики на Централна Европа. Това според мен е най-същественият политико-икономически извод от наличните международни сравнения.

6. Ограниченият прогресизъм на управляващите

След внимателен преглед на Програмата за управление на ПБ, намирам че програмата не съдържа достатъчно мерки за съществено намаляване на доходното неравенство по показателите D10/D1, S80/S20 и Palma ratio. Съдържа някои социални мерки, но отсъстват най-силните преразпределителни инструменти.

В програмата има заложени няколко положителни елементи:

• нов механизъм за минималната работна заплата и промени в трудовото законодателство;

• разширяване на колективното трудово договаряне;

• ежегодно повишаване на пенсиите;

• подобряване на социалните услуги и оценката на потребностите;

• мерки срещу недекларираната заетост;

• инвестиции в образование, здравеопазване и регионално развитие;

• намаляване на енергийната бедност чрез европейски средства и Социалния план за климата.

Тези мерки могат да намалят бедността и социалното изключване, но в ограничени рамки.

От гледна точка на международните показатели за неравенство е по-важното какво е Голямото отсъствие в управленската програма.

1. Липсва прогресивно подоходно облагане. Програмата изрично предвижда „запазване на действащия пропорционален модел на данъчно облагане“ по ЗДДФЛ и ЗКПО. Това означава че няма да има по-високи ставки за най-високите доходи на физическите лица и на корпорациите, както и няма данъчен инструмент за намаляване на D10/D1 и Palma ratio. Това е най-същественият пропуск.

2. Липсва преразпределение чрез данъчната система. Не се предвижда данък върху големи богатства, данък върху нетното имущество, по-високо облагане на големи наследства, диференцирани ставки според доходната група. В ЕС държавите с най-ниско неравенство (Чехия, Словакия, Белгия, Австрия, Дания) използват значително по-силно преразпределение от България.

3. Липсва конкретна цел за неравенството. Не открих цел за S80/S20, цел за Gini, цел за D10/D1, цел за намаляване дела на населението в риск от бедност. Говори се за „намаляване на неравенствата“, но без измерими индикатори.

4. Фискалната философия е ограничително-консервативна. Програмата поставя акцент върху балансиран бюджет (съвпадение с десницата), дефицит под 3% (съвпадение с десницата и с центристите); ограничаване на преразпределителната функция на държавата (пълно съвпадение с крайната десница). Това е в силно противоречие с обещанията за намаляване на неравенството.

Ако програмата се изпълни напълно, вероятно ще намалее корупцията (която и сега действа зад кадър), вероятно ще нараснат инвестициите, ще се повишат заетостта и доходите на средната и горната прослойка, ще намалеят някои регионални различия.

Но неравенството между най-богатите и най-бедните вероятно ще остане високо и ще продължи да нараства, България трудно би се доближила до Чехия, Словакия или Белгия по S80/S20, а Palma ratio ще се понижи слабо или изобщо няма да се промени съществено.

Програмата е по-скоро модел за „намаляване на бедността чрез растеж“ (ако допуснем че ще има ускорен растеж – както се обещава – при наследство от 3,5% растеж), а не за „намаляване на неравенството чрез преразпределение“.Тя има сравнително силна антикорупционна и инвестиционна логика, умерена социална логика, но няма класическите инструменти на социалдемократическа политика за намаляване на доходното неравенство, най-вече защото едновременно запазва плоския данък, не въвежда прогресивно облагане и не задава количествени цели за неравенството.

Следователно бих оценил потенциала ѝ за намаляване на бедността като среден, но потенциала за намаляване на съотношенията S80/S20, D10/D1 и Palma ratio като почти напълно ограничен.

И понеже няколко пъти ме питат каква е „Прогресивна България“ по своя характер, според нейната Програма, ПБ не е дясна в класическия либертариански смисъл, но е силно десноцентристка по своя икономически модел. В документа се виждат няколко фундаментални положения: запазване на плоския подоходен данък и корпоративния данък, отказ от прогресивно подоходно облагане, запазване на стандартната ставка на ДДС, ограничаване на бюджетния дефицит до 3% от БВП, фискална консолидация и балансиран бюджет, ограничаване на преразпределителната функция на държавата, насърчаване на инвестициите, предприемачеството и конкурентоспособността. Това са типични характеристики на европейското десноцентристко и консервативно управление.

Но Програмата не е програма от типа на Рейгън, Тачър или Милей. Затова по-точно определение за ПБ е: социално-консервативен десен център с елементи на държавен икономически активизъм.

Но има един голям проблем, понеже ако България остане с реален растеж под или около 3%, възниква сериозно противоречие. Програмата е написана така, сякаш предполага ускорена индустриализация, ръст на производителността, ръст на инвестициите, ръст на доходите. Но никъде не открих количествена цел от типа: 5% реален растеж, удвояване на БВП за определен период, догонване на средния доход в ЕС. Това е слабост, ами ако този над 3% растеж не се сбъдне или ако се напомпа отново към най-богатите?! Програмата е изградена върху предпоставката, че растежът ще реши голяма част от социалните проблеми, но ако растежът остане около 2-3%, тази предпоставка става съмнителна.

Обратно казано, по оста „растеж срещу преразпределение“ се получава около 70% растеж и инвестиции, 30% социална корекция. Затова бих определил Програмата като типична програма на десния център, която поставя икономическия растеж, инвестициите и производителността в центъра на развитието и разглежда социалната политика предимно като следствие от икономическия успех, а не като основен двигател на развитието.

Музикална подложка: „Go West“ на Pet Shop Boys.

Песента е кавър на Village People от 1979 г., а версията на Pet Shop Boys от 1993 г. превръща „Go West“ в доста по-мащабен химн — за бягство на хората от Изток на Запад, в търсене на свобода, нов живот и утопично бъдеще.

Според действащите правила промяната на МРЗ автоматично води до промяна на: възнагражденията на личните асистенти по Закона за личната помощ, заплатите на служителите в социалните услуги, финансирани от държавния бюджет, възнагражденията на професионалните приемни семейства, заплащането по различни програми и мерки за субсидирана заетост, минималния осигурителен доход за определени групи, включително самоосигуряващи се лица, когато законът го обвърже с МРЗ и т.н.

Засега идеите на управляващите от ПБ за МРЗ са една голяма мъглявина. Понеже обещаха отказ от действащото правило МРЗ да е 50% от средната работна заплата, но не представиха нова формула/механизъм. И до днес няма очакваната Красива голяма формула (както обича да казва Тръмп).

Но по този повод възникват тежки въпроси, които засега нямат отговор от ПБ.

1. „Формула“ или „механизъм“ — кое дава повече сигурност?

Формулата дава предвидимост; механизмът дава свобода на преговарящите. И точно тук е малката, но съществена разлика. Ако формулата казва: „при тези показатели МРЗ се получава така“, работодатели и работници могат приблизително да си направят сметката още преди министрите да си сложат костюмите за поредното заседание, на което ще утвърдят тази МРЗ.

При механизма може да имаме критерии, тристранки, комисии, консултации, оценки, индикатори и накрая — едно прекрасно число, което някой (правителството) все пак трябва да утвърди.

Затова формулата намалява политическата неопределеност. Механизмът може да намали математическата неопределеност, но да увеличи политическата. Най-доброто решение е хибрид: ясна формула (или диапазон) плюс социален диалог и предварително определени коригиращи правила.

Иначе рискуваме всяка есен да откриваме отново колелото — но всеки път след тристранни преговори.

2. Какво искат ЕС и Конвенция №131 на МОТ за МРЗ?

Тук правителството има солидна международна опора. Директивата изисква при определянето на МРЗ да се вземат предвид:

· покупателната способност и издръжката на живота;

· общото равнище и разпределението на заплатите;

· растежът на заплатите;

· дългосрочната производителност.

Но директивата прави и нещо много интересно, понеже препоръчва индикативни референтни стойности, сред които 60% от брутната медианна и/или 50% от брутната средна заплата. Това не е автоматична европейска формула, която всички държави трябва механично да приложат, но е много важен ориентир за адекватност.

А Конвенция №131 на МОТ е още по-широка. Тя изисква да се съобразяват нуждите на работниците и техните семейства, общото равнище на заплатите, разходите за живот, социалните плащания и относителният жизнен стандарт на други социални групи, както и икономически фактори — производителност, икономическо развитие и желателното поддържане на висока заетост.

Следователно МРЗ не трябва да бъде нито социална милостиня, нито прогресивно изстрелване на МРЗ в Космоса.

Тя трябва да бъде баланс между социална адекватност и икономическа устойчивост.

3. Какво означава преходът от 50% средна работна заплата към 50% средна основна работна заплата?

Формално правителството на ПБ не нарушава директивата, ако върже средната или медианната (основна или брутна) заплата сред четирите основни национални критерия — защото самата директива ги посочва като индикативни референтни стойности, а не като задължителна формула. Но икономически е трудно да се защити механизъм, който говори за „общо равнище и разпределение на заплатите“, а същевременно не казва ясно какво място заемат медианната и средната заплата в крайния резултат. Особено медианната, понеже средната заплата може да бъде изтеглена още по-високо от малка група много високи доходи (от „трудещи се“ с над 150 000 – до над 500 000 евро месечни доходи, а такива има!). Медианната показва много по-добре какво се случва с „типичния“ работник.

Затова бих казал и настоял да се вземе предвид следното: ако медианната заплата не участва с измерима тежест в механизма, имаме критерий за разпределението на доходите без достатъчно добре дефиниран измерител на това разпределение.

Иначе казано, гледаме екселската таблица на заплатите, но отказваме да използваме най-полезния жалон в тази схема. Затова – без отчитане влиянието на медианната и средната работна заплата при формирането на МРЗ, механизмът ще е наистина зловреден!

Ключовото разбиране на елита на ПБ е, че към момента 50% от средната основна заплата е обявено като „мерило за адекватност“, а не като окончателната формула. До края на август трябва да има формула, а до края на септември — размерът за 2027 г.

И тук според мен има много съществени проблеми, които си струва да се извадят на преден план.

3.1. Смяната на „брутна“ с „основна“ заплата не е техническа подробност.

НСИ определя брутната работна заплата като включваща основната заплата плюс редица допълнителни възнаграждения — за стаж и професионален опит, нощен и извънреден труд, специфични условия, квалификация, премии и др.

Следователно 50% × средна брутна заплата и 50% × средна основна заплата са различни икономически величини. А колко различни? Това е именно въпросът, на който правителството трябва да даде число, преди да празнуваме новия механизъм.

3.2. Има опасност да се получи „50%, които не са 50%“.

Да вземем само илюстративен пример. Ако средна брутна заплата е 2500 евро, а средна основна заплата - 2100 евро, тогава 50% от брутната ще е 1250 евро, докато 50% от основната е само 1050 евро.

Разликата е 200 евро, или 16%. Тоест, „политически“ можем да кажем: „запазва се европейския ориентир от 50%.“ А икономически резултатът със сигурност ще е: „Да, но върху доста по-малка база.“

Това е съществената разлика.

3.3. Но има още по-голям методологичен проблем.

Ако основната заплата стане базата за определяне на минималната, трябва да се знае как точно се определя средната основна заплата.

Защото брутната заплата има сравнително ясна статистическа дефиниция и НСИ публикува данни за нея.

Ако новият механизъм използва „средния размер на основната работна заплата“, трябва да се отговори какво точно влиза в нея?

Само договорената основна заплата ли? Как се третират или напълно се елиминират:

• класът за прослужено време;

• бонусите;

• премиите;

• извънредният труд;

• доплащанията за нощен труд;

• допълнителните възнаграждения;

• секторните специфики.

И най-вече как ще се изчислява средната стойност — от административни данни, от анкета, от трудови договори?

Това не е дребна статистическа подробност. Отговорът може да промени размера на минималната заплата.

3.4. И тук се появява един доста неприятен стимул.

Ако минималната заплата е функция на основната заплата, а работодателят има възможност да структурира възнаграждението като по-ниска основна + повече добавки/бонуси, тогава може да възникне стимул основната заплата във всяка организация да бъде относително ниска.

Не твърдя, че работодателите непременно ще правят това. Но добрият механизъм трябва да бъде устойчив и срещу такъв стимул.

Иначе се получава икономическият вариант на стария номер: „Не сме намалили заплатата — само сме преместили парите в другото чекмедже – на работодателя.“

3.5. Има и още нещо: защо точно средната, а не медианната?

Средната заплата може да се повишава силно заради малък брой много високи възнаграждения, което се и случва. Медианата показва къде се намира „средният трудов човек“ в разпределението.

Ако целта е да се измерва адекватност на минималната заплата, бих настоявал механизмът задължително да показва поне: 50% от средната основна заплата, 60% от медианната брутна заплата, издръжка на живота, производителност на труда, и да е ясно как тези показатели взаимодействат, а не просто да бъдат изброени в протокол.

3.6. Иначе „50%“ може да се превърне в политическа мъглявина.

Вчера имахме 50% от средната брутна заплата. Днес имаме 50% от средната основна заплата. Процентът е същият, но базата е друга. Следователно и минималната заплата ще бъде друга.

Ако критерият останеше 50% от средната брутна заплата, която според НСИ през м. юни е 1 421 евро (и ще се повишава – най-вероятно до края на годината), то 710,5 евро щеше да бъде базата, върху която след това да се напластят резултатите от другите критерии. Ако се ползва новият критерий, който е 50% от средната основна заплата, то новият резултат ще се ориентира към разликата от порядъка на 60 до 110 евро месечно по-ниска база за изчисление на минималната заплата, в зависимост от това колко ще се окаже официалната средна основна работна заплата за референтния период, т.е. около 600-650 евро. Т.е., ще има вероятност не само да се „замрази“, но и да се намали сегашната МРЗ!

И сега, за десерт, едно убийствено пресмятане! Ако се запази инфлацията, която в момента е 5,4%, то само простата индексация за компенсиране отпраща сметката поне на 653,5 евро, което е повече от предишните сметки.

Точно затова сега е моментът за натиск за прозрачност — преди да се появи формулата, а не след като вече е написана на дъската.

4. Каква е вероятността за консенсус на тристранката?

Теоретично – различно от 0,00. Практически? Приблизително колкото вероятността синдикатите и работодателите да се събудят една сутрин с еднакъв интерес към размера на МРЗ.

Работниците, естествено, предпочитат все по-висока МРЗ, особено наблюдавайки доходите на депутати, министри, олигарси, рентиери. В повечето случаи – това е правилно искане! Работодателите мислят в обратната посока - по-ниска „цена“ на наемния работник, понеже това е разход за компанията и намалява печалбите. Правителството иска едновременно социално спокойствие, ниска инфлация, конкурентоспособност, заетост и добри бюджетни показатели. Тоест всички искат нещо добро, но всеки разбира „добро“ по различен начин.

Затова консенсусът не трябва да означава нещо като „Накрая всички са съгласни.“ Това най-често е абсурдно, невъзможно и смешно. По-добрият критерий е: „Накрая всички са съгласни с правилата, по които ще спорят.“ Това вече е истински институционален прогрес. Затова е странно защо правителството е изключило от механизма за определяне на МРЗ и на база медианна или средна брутна работна заплата. В полза на работодателите ли е наклонило предварително везните?!

5. Как ПБ ще намалява неравенството с „плосък данък“?

Тук правителството има един доста неудобен икономически конфуз. От една страна, то обещава публично: „Ще намаляваме неравенствата.“ От друга страна, на висок глас обещава: „Ще запазим през годините на нашето управление плоския 10-процентен данък върху доходите.“ И хипотенузата на триъгълника е: „Ще увеличаваме минималната заплата.“

Проблемът е, че минималната заплата не е заместител на прогресивната данъчна система. Тя може да повиши доходите в долната част на разпределението, но не променя сама по себе си данъчната тежест върху високите доходи. А тук вече има доста сериозна международна информация, изчисления и научна литература (ако някой седне малко да почете).

Самият МВФ в анализа си за България от 2025 г. изчислява, че преминаване от сегашния плосък данък към примерна прогресивна система с 10%, 14% и 20% би могло да увеличи приходите с около 1% от БВП и да намали постданъчния коефициент на Джини с около 3 пункта. Още през 2024 г. МВФ препоръчва на България именно преминаване от ниските плоски ставки към по-високо и прогресивно облагане на личните доходи като средство едновременно за увеличаване на приходите и намаляване на неравенствата.

Следователно противоречието не е 100% логическо в смисъл „невъзможно е да се намалява неравенството при плосък данък“. Възможно е — чрез трансфери, социални разходи, по-бърз растеж на минималната заплата, безплатни публични услуги и други инструменти. Но е ужасно по-трудно и по-малко преразпределително, отколкото ако данъчната система сама има прогресивен характер.

И тук идва моят любим въпрос: защо да караме минималната заплата да върши работата на данъчната система, социалната система и политиката по неравенствата едновременно? Тя е минимална заплата, не е Министерство на социалната справедливост в една цифра.

6. Добра идея ли е веднъж на четири години да се извършва оценка на адекватността на минималната заплата?

По-скоро бих казал: четиригодишната оценка е разумна като задълбочен стратегически преглед, но е твърде разредена като единствена оценка на адекватността на минималната заплата. За България по-добрият модел е ежегодна тактическа оценка и по-голям четиригодишен преглед като стратегическа посока.

Причината е проста: минималната заплата е величина, която се влияе от показатели, променящи се много по-бързо от четири години — инфлация, производителност, средна и медианна заплата, безработица, издръжка на живота.

Защо ежегодно? Представете си, че през 2026 г. МРЗ е адекватна. Но през същата година се стоварват едновременно 6% инфлация, 6% ръст на средните заплати, 3% ръст на производителността, 10% поскъпване на основните стоки.

А институциите казват: „Спокойно, ще проверим нещата отново през 2030 г. и тогава всичко ще променим.“ Това е малко като да измерваме температурата на пациента веднъж на четири години и междувременно да се чудим защо той малко е умрял.

Но защо стратегически и на четири години? Има логика и в това. Четиригодишният период може да служи за по-дълбок анализ: дали механизмът работи, дали МРЗ в България догонва средното ниво на МРЗ в ЕС, дали минималната заплата влияе върху заетостта, дали увеличава неформалната икономика, как се отразява върху различните региони и сектори, как се променя разпределението на доходите, дали избраните критерии дават реално адекватен резултат. Тоест, четиригодишната оценка трябва да бъде „технически преглед на двигателя“, а не ежегодното зареждане с гориво.

Има и европейска логика. Директива (ЕС) 2022/2041 изисква държавите с минимална законова работна заплата да установят процедури за определяне и актуализиране на минималните заплати и предвижда поне веднъж на всеки две години да се извършва преглед на националните критерии за определяне и актуализиране на минималната заплата. За държавите, които използват автоматичен механизъм за индексиране, този преглед е поне веднъж на четири години.

Тук има съществен нюанс: ако България избира четиригодишна оценка, това трябва да бъде обосновано с конкретния тип механизъм, а не просто с административното удобство.

Моето предложение е да се разделят нещата на три нива:

1. Всяка година: автоматично изчисляване на минималната заплата по предварително определени показатели.

2. Всяка година: публичен доклад за адекватността — минимална заплата спрямо медианна и средна заплата, МРЗ в ЕС, издръжка на живота, производителност, заетост и неравенство.

3. На всеки 4 години: пълна независима оценка на самия механизъм — дали формулата/правилата все още са подходящи и дали не дават нежелани икономически ефекти.

Това би било много по-сигурно от „четири години тишина, после голямо социално събуждане“ и прогрес на МРЗ.

И още нещо важно. Ако целта е предвидимост, не бих оставил ежегодното решение изцяло на политическо договаряне. Социалните партньори трябва да участват, но трябва предварително да е ясно как показателите се превръщат в ясно измеримо число. Иначе всяка година ще имаме познатата българска процедура: синдикатите казват „повече“, работодателите „по-малко“, правителството „по средата“, а НСИ тихо гледа от ъгъла и се чуди защо изобщо е поканен.

ОБЩ ИЗВОД

Правителството всъщност върви в правилната посока, ако наистина създаде предвидим, статистически обоснован и прозрачен механизъм, а не просто поредната процедура за ежегодно пазарене.

Но механизмът трябва да отговори предварително на няколко неприятни въпроса. Колко тежи издръжката на живота? Колко тежи медианната заплата? Колко тежи средната? Колко тежи производителността? Какво става при ниски темпове на растеж под 3%? Какво става при инфлационен шок над 2%? Дали МРЗ в България догонва средната МРЗ в ЕС? И какво става, ако социалните партньори не постигнат съгласие?

Ако тези отговори не са в механизма, тогава той рискува да бъде просто по-елегантното име на старото договаряне.

Има и още нещо. Ако правителството действително иска едновременно по-високи минимални доходи, по-малко неравенство, по-висока производителност и устойчив бюджет, трябва да говори не само за минималната заплата. Трябва да говори за цялата система на доходите и данъците. Защото е малко странно да обещаваш: „Ще намалим неравенството!“ и след това да оставяш данъчната ножица почти непроменена, докато молиш минималната заплата да свърши цялата работа. Това вече не е икономическа политика. Това е опит една ножица да бъде използвана като кантар, който позволява помпата на доходите да помпа към най-богатите.

P.S. Този анализ е предупреждение към ръководството на ПБ

Не случайно в общественото съзнание ПБ се възприема все още като „кооператив“, а не като ясна ориентирана партия на единомишленици с категорично разписана програма за истински и всестранен социално-икономически прогрес (въпреки че има вече такава програма, но тя не подсказва ясен план). Издайническите елементи, подкрепящи тезата за „кооператив“ са не един или два, но това е предмет на друг анализ.

Това че един носи пълната отговорност – Румен Радев, не означава че той управлява. Но диригентът е длъжен да обясни на назначените от него музиканти каква ще е музиката и кой на какъв инструмент е длъжен да свири в хармония. Диригентът е длъжен да гарантира общия ангажимент за изграждане на устойчивост, поддържане на възможност за избор и демонстриране на гъвкавост. Винаги, включително и за МРЗ!

Музикална подложка: The Busboys – „Minimum Wage“

Това е рок песен от 1980 г., от албума Minimum Wage Rock & Roll. Тук вече темата е съвсем директна — нископлатеният работник, тежкият труд и животът на минимална заплата.

Има една проста причина университетът да е едно от най-важните изобретения на цивилизацията: там човек би трябвало да може да каже „не съм съгласен с Вашата теза“ и след това да бъде принуден да обясни защо.

Не защото е бял или черен. Не защото е мъж или жена. Не защото е богат или беден. Не защото е ляв, десен, либерал, консерватор или „прогресивен“. А защото има аргументи.

Науката би трябвало да бъде едно от малкото места, където биографията не може да замести доказателството. И точно затова тя – науката – трябва да бъде безмилостна. Не безмилостна към човека. Безмилостна към измамата, плагиатството, фабрикуваните данни, некомпетентността, слабия метод, логическата грешка и идеологическата привилегия.

Защото в момента, в който започнем да питаме не „Вярно ли е?“, а „Кой го е казал?“, науката започва да се превръща в нещо като племенен съвет. А университетът — в племенен съвет с тоги.

Казусът „Джейсън Ардей“

Случаят с британския социолог Джейсън Ардей е особено показателен не защото доказва, че една или друга идеология е „зла“, а защото поставя много по-неприятен въпрос: как една система с едни от най-високите академични стандарти в света допуска сериозни съмнения относно академичната работа и биографията на човек, достигнал до професорска позиция в Кеймбридж?

Джейсън Ардей беше представян като забележителен академичен успех - чернокож професор в Кеймбридж, с лична история за преодоляване на сериозни трудности. Официалната му академична биография го представя като професор по социология на образованието, работещ върху расата и висшето образование, интерсекционалността, психичното здраве, невроразнообразието и културните изследвания.

Джейсън Ардей

След това обаче започнаха да се появяват сериозни твърдения за плагиатство, несъответствия в академични и професионални твърдения и други проблеми около неговата научна работа.

И тук трябва да направим едно много важно уточнение. Обвинението не е присъда.

Ардей отрича нарушенията. Предишни проверки не са потвърдили всички отправени обвинения. Но през 2026 г. се появиха нови материали, след които Кеймбридж започна нов преглед, а на 5 август Ардей подаде оставка като професор и напусна Jesus College. Университетът заяви, че продължава проверката. Междувременно група от академици настоява за независимо и прозрачно разследване. Ако желаете по-подробна информация, то моля: https://en.wikipedia.org/wiki/Jason_Arday

Точно това е същественото. Не трябва да го обявяваме предварително за виновен. Но и не трябва и да го обявяваме предварително за невинен, защото е представител на определена група.

Трябва да проверим доказателствата. Това е науката!

Ами ако човекът е от малцинство? Тук започва истинският проблем. В съвременните (западни) университети „многообразието“ се превърна от средство за разширяване на достъпа до образование в някои случаи в самоцел.

Няма нищо лошо в това университетите да търсят талант сред всички слоеве на обществото. Напротив. Ако бедно дете от малък град има талант за математика, университетът трябва да му отвори вратата. Ако млад човек от етническо малцинство има изключителни способности за физика или за литературно творчество, трябва да му дадем шанс. Ако жена иска да стане инженер или сексолог - прекрасно. Ако човек с увреждане (Хокинг, например) има блестящ научен ум — още по-добре.

Но има една граница, която университетът не бива да преминава: идентичността не може да се превръща в заместител на компетентността.

Разнообразието е обществена ценност, но истината не е разнообразна. Законът на гравитацията не става по-правилен, ако е открит от представител на малцинство. Една статистическа грешка не става по-малко грешна, ако авторът ѝ е социално уязвим. Плагиатството не може да бъде „по-меко“ нарушение, защото плагиаторът има трудна житейска история. А една лоша научна статия не става добра, защото е написана в името на социалната справедливост.

В науката няма „правилни“ и „неправилни“ малцинства. Има още нещо, което често забравяме. Ако започнем да оценяваме учените според тяхната групова принадлежност, ние всъщност унижаваме самата идея за равенство, защото казваме на човека: „Ти си тук не само заради това, което си постигнал, а и заради това към каква група принадлежиш.“ Това уж е комплимент. Но не е.

Истинският комплимент към един учен е: „Твоето изследване е толкова добро, че нямам нужда да знам нищо за теб, за да го приема сериозно.“ Това е равенството, което университетът трябва да защитава.

Да не заменяме една догма с друга

Тук обаче трябва да внимаваме и с обратната крайност. От случая „Ардей“ не следва автоматично, че всеки учен, който работи върху расизма, пола, неравенството или социалната справедливост, е некомпетентен. Не следва и че всяка политика за многообразие е измама. Не следва дори, че Ардей е получил позицията си само заради расата или личната си история. Това също трябва да бъде доказано.

Ако защитаваме научния метод, трябва да го прилагаме и към собствените си политически предпочитания. Иначе ще получим не наука, а контранаука. Едните ще казват: „Той е прав, защото е представител на потисната група.“ Другите ще казват: „Той е измамник, защото е представител на „будните“ в академичните шзследвания.“

И двете твърдения могат да бъдат еднакво безсмислени.

Правилният въпрос е много по-скучен: „Какви са доказателствата?“. За съжаление, скуката е един от най-надеждните пазачи на науката.

Нещо особено важно: университетът не е терапевтична общност! Университетът трябва да бъде човешко място, но не може да бъде място, където чувствата отменят стандартите. Можем да бъдем внимателни към човек с увреждане и в нашите университети сме такива, доказали сме го. Можем да проявим човечност към човек с тежка лична история -понякога се съобразяваме години с такива хора, факт. Можем да осигурим психологическа подкрепа. Можем да защитим човек от тормоз и заплахи.

Но ако този човек е учен, неговата научна работа трябва да бъде подложена на същата проверка, както работата на всеки друг. Иначе правим не услуга, а мечешка услуга. Защото утре всеки негов опонент ще бъде поставен в невъзможната ситуация да избира между този неправилен избор: „Да критикувам научната работа“ и „Да не критикувам научната работа, защото авторът може да бъде наранен.“ Това не е академична свобода. Това е академична парализа.

А у нас? Научният „капитализъм“ и университетът като малка държава

Уви, в България „политиците“ и „политиките“ отдавна са нахълтали в доста университети и на места са ги превърнали в нещо средно между ЕООД-та, партийна приемна и кариерен санаториум — място, където човек може да си осигури титла, влияние, спокойствие и, ако е достатъчно сръчен, и някаква форма на безсмъртие.

Зная университет, който от ултрачервен някога, днес е войнствено и „наследствено“ син — не защото науката е променила цвета си, а защото политическият вятър е сменил посоката.

Зная „доктор хонорис кауза“, получил почетната титла не заради научен принос, а защото е донесъл едни милион лева повече в бюджета на този университет. Това вече е висша форма на академична бизнес иновация!

Зная виден политик, който не си тръгваше без пълна „чантичка“. В някои среди очевидно академичната автономия има и материално измерение.

Зная плагиати, които блаженстват — спокойни, недосегаеми и необезпокоявани от академичната съвест, защото нито Министерството на образованието, нито Съветът на ректорите, нито който и да било друг институционален пазител на научната чест може да им каже и копче. Плагиатството, изглежда, е едно от малкото нарушения, които с достатъчно време, връзки и институционална инерция могат да се превърнат от академичен грях в професионално удобство. Публикацията е чужда, но титлата е твоя; идеята е заета, но точките по Scopus си остават; авторът е друг, но автобиографията вече е приятно обогатена. А когато някой все пак посочи очевидното, започва великият академичен ритуал: комисията проверява комисията, институцията проверява институцията, сроковете изтичат, документите се преместват от една папка в друга и накрая се оказва, че единственото безспорно доказано нещо е, че проверката е била извършена. Така постепенно се ражда нов тип „академична безсмъртност“ — можеш да бъдеш разобличен, но не непременно и санкциониран. А щом наказанието отсъства, защо да се тревожим за научната съвест? Тя, както е известно, не носи точки.

Зная университети, в които студентските съвети — умно насочвани отвън, разбира се — се превръщат в своеобразен академичен електорален батальон и могат да се окажат решаващ фактор кой ще стане ректор. Това вече не е университетска демокрация. Това е „демокрация с дистанционно управление“.

Зная почтени преподаватели, които са си сложили символичен цип на устата, защото са разбрали една стара българска истина: който говори неправилно, рискува да остане без правилна позиция. Те знаят какво не трябва да казват. Знаят и пред кого не трябва да го казват. А понякога знаят и кога да мълчат. И така академичната свобода постепенно се превръща в изкуството да мислиш каквото искаш, но да казваш само онова, което не пречи на кариерата.

Зная университети, в които най-важното е трупането на точки в Scopus — не толкова заради научната стойност на публикациите, колкото заради точките, заплатата, бонусите и следващата административна стъпалка. Науката се превръща в счетоводство. Публикация — точка. Цитиране — точка. Проект — точки.

Получава се странен „научен капитализъм“, при който не е толкова важно какво си открил, колкото колко точки си натрупал, за да докажеш, че си открил нещо. И някъде между таблицата, Excel файла с точките и поредния отчет се изгубва самата наука.

Зная и „големи доктори“ и важничещи „професори“, които, когато заключат кабинета си, внезапно се оказва, че никой не ги брои за нищо. И правилно. Защото академичната титла не е аристократична титла. „Професор“ не означава „човек, който трябва да бъде слушан“. Означава човек, чиито аргументи трябва да заслужават да бъдат чувани и върху тях трябва да бъде мислено. Това са две съвсем различни неща. За съжаление, у нас понякога титлата се оказва по-голяма от човека, а табелката на кабинета — по-авторитетна от научната му работа.

Има и още един любопитен български феномен. Университетската власт често се самовъзпроизвежда. Един назначава друг. Другият после назначава трети. Третият участва в комисията, която оценява първия. И така се получава онзи прекрасен „академичен кръговрат“, при който всички са независими — един от друг. Докато не дойдат избори. Тогава внезапно се оказва, че „независимостта“ има списък, а списъкът има телефонен указател. И телефонният указател има политически и „синдикален“ (на несменяем с десетилетия синдикален вожд) номер.

Тук вече университетът започва да прилича на „малка държава“. И както в малката държава, така и в малкия университет, най-опасният човек понякога не е този, който не знае. Най-опасен е този, който не знае, но има власт да решава кой знае.

А има и нещо още по-лошо. Когато политиката влезе в университета, тя не винаги влиза с партийно знаме. Понякога влиза като „проект“. Понякога като „инициатива“. Понякога като „стратегическо партньорство“. Понякога като „обществено значима тема“. Понякога като „правилна кауза“. А понякога просто като човек, който трябва да бъде назначен. И тогава никой не казва: „Това е политическо назначение.“ Казват: „Това е израз на широка обществена ангажираност.“

ВСИЧКИ ЗНАЕМ ТЕЗИ ФАКТИ, ВСИЧКИ!

Българският език е прекрасен. Особено когато трябва да прикрие очевидното. Когато университетът стане ЕООД.

Истинската опасност не е университетът да бъде ляв или десен. Опасността е да бъде безпринципен.

Не ме интересува дали ректорът е ляв или десен извън своя университет. Интересува ме дали може да защити академичната свобода. Не ме интересува дали професорът е консерватор или прогресист, интересува ме дали студентът може да му каже: „Професоре, това е грешно“, а професорът да отговори: „Докажи ми.“ Не ме интересува дали кандидатът за академична длъжност е от мнозинство или малцинство, интересува ме дали е най-добрият кандидат. Не ме интересува дали има правилната биография. Интересува ме дали има правилните научни аргументи.

Защото университетът не е клуб за взаимно възхищение. Не е филиал на партия. Не е кадрова борса. Не е пенсионен фонд за бивши политици. Не е лаборатория за производство на титли. И със сигурност не е ЕООД.

Ако се превърне в такова, може и да има прекрасен отчет, отлична финансова дисциплина, много проекти, много точки в Scopus, много комисии, много „почетни“ доктори и още повече началници. Само че ще липсва едно дребно нещо: университетът.

Време е за една много проста революция

Не ни трябва политическа чистка в университетите. Не ни трябва лява чистка. Не ни трябва дясна чистка. Не ни трябва „анти-woke“ чистка. Не ни трябва и „анти-консервативна“ чистка. Трябва ни академична хигиена. Проверка на дипломи. Проверка на публикации. Проверка на данни. Проверка за плагиатство. Проверка на конфликти на интереси. Прозрачни конкурси. Реална академична конкуренция. Реална свобода на словото. Реална защита на несъгласието.

И най-вече — еднакъв стандарт за всички. Защото ако един човек бъде назначен заради политическата си принадлежност, това е лошо за българското образование. Ако бъде назначен заради „правата и свободите“ на малцинството си — също. Ако бъде назначен заради пола си — също (Аман от феминизъм и „равенство“, впрочем!). Ако бъде назначен заради приятелството си с ректора или синдикалния император — още по-зле. Ако бъде назначен заради обещанието да осигури „правилния“ бюджет — вече сме в съвсем друга опера.

Науката не трябва да има „правилни хора“. Тя трябва да има правилни методи. И университетът не трябва да пита „Кой си ти?“, а „Какво можеш да докажеш?“ Това е единственият въпрос, който може да спаси академията от политиката, а науката — от идеологията. Защото когато политиката започне да определя кой има право да бъде професор, а професорът започне да определя кое е истина според политиката, вече не сме в университета. Намираме се някъде между партийния комитет и счетоводния отдел. И тогава остава само една последна академична титла, която можем да раздаваме: „Доктор хонорис кауза на системата.“ За предпочитане — без научен принос, но с много точки.

Ще дойде време за Голямата метла (не вярвам че управляващите я държат)

Няма „учени на правилната страна или от правилните малцинства“. Алберт Айнщайн не е „наш“, понеже е евреин, жертва на Холокоста или с евроатлантически ценности. Нито Адам Смит, нито Карл Маркс, нито Джон Кейнс са „наши“. Може да не харесваме идеите им. Може да спорим с тях. Може дори да смятаме, че са грешели.

Но не ги отменяме заради самоличността им или поради политкоректност. Спорим с аргументите им. Това е цивилизацията.

Науката трябва да бъде по-безмилостна от политиката! Политиката може да си позволи компромиси и даже гнусни „сглобки“. Науката — не. Политикът може да каже: „Нека намерим приемливо решение.“ Ученият трябва да може да каже: „Вашето решение е приемливо, но вашето твърдение е невярно.“ Политиката се нуждае от коалиции. Науката се нуждае от проверка. Политиката търси съгласие. Науката понякога започва с несъгласие.

И именно затова университетът трябва да бъде едно от малкото места, където човек може да бъде дълбоко непопулярен и въпреки това напълно прав.

Ако всички в една катедра мислят еднакво, това не доказва интелектуално единство, нали?! Понякога доказва само, че някой е забравил да покани наистина правилните хора в тази катедра. С тяхното „Не“.

Нека почистим университетите — но не от „неправилните хора“.

Трябва да чистим от измамата. От плагиатството. От фабрикуването на данни. От фалшифицирането на резултати. От купените титли. От политическите назначения. От академичния непотизъм. От конфликтите на интереси. От „наши хора“. От „наши статии“. От „наши професори“. И най-вече — от страха да кажеш „Това е глупост.“, дори когато глупостта е облечена в академична мантия.

В университета човек трябва да влиза през една врата — на способността. А през изхода трябва да го изпраща не неговата идентичност, не политическата му принадлежност и не личната му история, а качеството на неговата работа. Ако работата му е великолепна — аплодисменти. Ако е посредствена — критика. Ако съдържа грешки — поправка. Ако е плагиатствана — санкция. Ако данните са измислени — тежко академично нарушение. И ако авторът е бял — същото. Ако е черен — същото. Ако е жена — същото. Ако е мъж — същото. Ако е ляв — същото. Ако е десен — същото.

Ето това е истинската недискриминация.

Последна защита на науката

Случаят „Ардей“ не трябва да се превръща в повод за лов на вещици. Той трябва да се превърне в повод за нещо много по-сериозно - проверка на механизмите, които позволяват на един човек да достигне до върха на академичната система.

Самият Кеймбридж има официална процедура за разследване на научни нарушения и през февруари 2026 г. е актуализирал правилата си за такива случаи. Моля, г-н министър, ето какви са сега: https://www.cam.ac.uk/research/integrity/research-misconduct

А университетът, който започне да раздава академични титли според раса, пол, политическа полезност или правилна идеологическа биография, рискува да получи точно това, което най-много се страхува да загуби общественото доверие.

А без доверие университетът може да има сгради, библиотеки, професори, катедри и много красиви латински надписи. Само че вече няма да има най-важното - авторитет.

Музикална подложка. Pink Floyd – „Another Brick in the Wall, Part 2“

Това според мен е почти идеална песен за тази статия. Тя е за училището като система, която произвежда послушание, стандартизиране и подчинение вместо мислене. Ключовият образ е именно „тухлата в стената“ — ученикът като единица от масова система. И това много добре може да се пренесе към „научня капитализъм“:

През последните десетилетия Европа привикна да разглежда миграцията като хуманитарен, демографски или икономически въпрос.

Но кризата в испанския анклав Сеута напомни една по-мрачна истина: миграцията може да бъде използвана и като инструмент на държавна политика. В края на юли над 70 000 души се насочиха към малката испанска територия на северноафриканския бряг. Сам по себе си броят е впечатляващ. Още по-впечатляваща е скоростта, с която това се случи. Сякаш някой беше завъртял ключ и беше отворил кран, задържан дълго време под налягане.

На пръв поглед причините изглеждат познати. Испания под ръководството на Педро Санчес следва една от най-либералните миграционни политики в Европа. Икономическите трудности в Северна и Субсахарска Африка създават мощен натиск към миграция. Разликата в жизнения стандарт между двата бряга на Средиземно море остава драматична. Но ако това беше само история за бедност и за привлекателността на “богатата” Европа, потокът би бил постепенен. Вместо това наблюдаваме внезапно масово движение, за което множество свидетелства сочат, че е било поне частично улеснено от мароканските власти.

Тук миграцията престава да бъде социално явление и започва да прилича на геополитически инструмент.

Историята, която стои зад кризата

Сеута и Мелила са исторически аномалии. Те са остатък от продължилото столетия иберийско присъствие в Северна Африка. За Испания това са неоспорими части от националната територия. За Мароко те представляват последни реликви на чуждо колониално присъствие.

Този спор не е нов. Още от получаването на независимост през 1956 г. Мароко периодично поставя въпроса за испанските анклави. В различни моменти Рабат използва дипломатически натиск, икономически аргументи и, както изглежда, контролирано отпускане на граничния режим.

Това превръща Сеута в нещо много повече от граничен град. Тя се превръща в своеобразен геополитически барометър на отношенията между Мароко, Испания и Европейския съюз.

Новата форма на натиск

През Студената война държавите използваха армии, ракети и енергийни ресурси за оказване на натиск. Към 1980-1990 г. в списъка на оръжията се прибови и нов мощен инструментариум - красивите приказки за “пазарна икономика и демокрация”.

През XXI век към този арсенал се добави още един инструмент: хората. Беларус използва мигрантски потоци срещу Полша и Литва. Турция многократно демонстрира способността си да регулира достъпа на мигранти към Европа, включително и през България. Либия също неведнъж е отправяла подобни сигнали към Брюксел.

Случаят със Сеута изглежда следва същата логика. Не е необходимо да организираш миграцията. Достатъчно е просто да престанеш да я възпрепятстваш.

Това е особен вид натиск, защото той действа едновременно върху три чувствителни точки на европейските демокрации: границите (незащитени добре), общественото мнение (манипулиран от чужди агенти за влияние) и политическата нестабилност.

Големият въпрос, който остава е: Cui bono?

Старият римски въпрос „кому е изгодно?“ остава полезен инструмент и днес.

Ползите за Мароко са очевидни. Рабат демонстрира способността си да влияе върху европейската сигурност чрез действия, които могат формално да бъдат представени като спонтанно развитие на събитията. Най-странното от всичко е, че движенията на тези мигранти, които най-малкото не биха могли да не привлекат вниманието на Рабат, изглежда всъщност са били улеснени от правителството на Мароко. Според „Ню Йорк Таймс“ (https://www.nytimes.com/2026/07/31/world/europe/young-men-poured-into-ceuta-seeking-work.html) мароканските власти са ги насърчили да преминат границата „Таймс“ и други медии също отбелязаха, че Мароко има история на използване на мигрантските потоци като политически инструмент. „Не знам защо ни пуснаха“, цитиран е друг мигрант . „Може би са имали някаква политическа причина. Отвориха границата и пуснаха всички да минат.“ Има дори твърдения, че марокански разузнавателни агенти са присъствали в схватката.

Испания се оказва поставена под натиск не само физически, но и политически. Всяка реакция носи цена. Ако действа твърдо, рискува обвинения в нехуманност. Ако действа меко, рискува загуба на контрол. Премиерът на Испания, Педро Санчес, е може би най-проимиграционният лидер в Европа. През април тази година неговото правителство прие удивително либерална - някои биха казали, че е откровено безумна - политика, която ще предостави статут и облаги на над половин милион досега нелегални имигранти. А през юли най-висшият съд на Испания издаде решение, което отслаби способността на правителството бързо да депортира мигранти, които преминават в Сеута и Мелила. Добавете към тези „притегателни“ фактори мрачния икономически климат както в Мароко, така и в повечето от неговите съседи на юг и изток и ще имате предпоставките за криза.

Впрочем, дали някой от Великите сили не е намесен в играта? Желанието на САЩ да порицае Санчес за неговото гръмогласно противопоставяне на войната с Иран (плюс отказът на страната му да се ангажира с целите за разходи за отбрана на НАТО, както и силната му критика към политиката на Израел) е добре известно. По-малко известни, но също толкова реални са тесните връзки между администрацията на Тръмп и мароканското правителство. По време на първия си мандат Тръмп призна претенциите на Мароко върху Западна Сахара, а миналия месец мароканското правителство му благодари, като кръсти магистрала през спорната територия в негова чест! Републиканският Конгрес също е голям приятел на Рабат - Камарата на представителите наскоро прие законопроект, който ще предостави на Мароко помощ от 40 милиона долара, с придружаващ го доклад на комисията, в който се предполага, че претенциите на северноафриканското кралство към Сеута и Мелила заслужават да бъдат изслушани.

За Европейския съюз събитието е тревожен сигнал, че външните граници на Съюза могат да бъдат използвани като инструмент за много лесно влияние от трети държави. И то в период, в който националистическите сили трупат точки! Известната Лора Лумър (@LauraLoomer в https://x.com/LauraLoomer/), например, писа следното: “Нахлуването в Испания от ислямски паразити от третия свят е лошо за обществото, но е добро за ускорението, от което се нуждаем, за да накараме широката общественост да таи враждебност към исляма. Няма да спасим Запада, докато хората не осъзнаят, че ислямът е наш враг. Събития като това в Испания изграждат по-голям консенсус. Трябва по-голямата част от света да намрази исляма, за да имат хората смелостта да спасят западната цивилизация от това, което предстои.”

Парадоксът на европейската политика

Най-интересният аспект на кризата е, че тя излага на показ едновременно силните и слабите страни на европейския проект.

Слабостта е очевидна, “царят е малко гол”. Европа остава зависима от сътрудничеството на държави извън нейните граници за ограничаване на нелегалната миграция. Без такова сътрудничество възможностите за контрол рязко намаляват.

Но кризата демонстрира и сила. Вместо да бъде окончателно изолирана, Испания получи значителна подкрепа от европейските институции и от редица държави членки. Натискът отвън постепенно доведе до обратния ефект: повече солидарност вътре в ЕС.

Това е класически пример за закона на непредвидените последици в международните отношения.

Поуката отвъд Сеута

Истинският въпрос не е испански. Той е европейски. А може би и глобален.

Ако миграционните потоци могат да бъдат използвани като средство за политическо въздействие, тогава границата между хуманитарната политика и геополитиката става все по-размита. Това означава, че миграцията вече не може да бъде разглеждана единствено през призмата на правата на човека, икономиката или демографията. Тя трябва да бъде анализирана и като фактор на националната сигурност.

Сеута може да се окаже не просто поредната миграционна криза. Тя може да се запомни като моментът, в който Европа окончателно осъзна, че в XXI век границите не се атакуват само с армии. Понякога те се атакуват с отчаяни хора, насочени в определена посока от държави, които добре разбират силата на този инструмент.

А защо не скоро и с дронове, натъпкани с мигранти?! Това ще е по-лесно и по-евтино от традиционното нелегално преминаване на границата.

Лично за мен най-тревожният аспект на случая не е самата миграция, а нормализацията на нейната инструментализация. Когато държави започнат да използват човешки съдби като дипломатически лост, всички губят: мигрантите се превръщат в средство, границите в бойно поле, а политиката в цинична игра на натиск и контранатиск. Сеута е предупреждение. Въпросът е дали Европейският съюз ще го прочете като еднократен инцидент или като сигнал за нова епоха в геополитиката на Средиземноморието?!

Музикална подложка.

Manu Chao – “Clandestino”.

Вероятно това е най-известната песен в света, посветена на нелегалните мигранти. Разказвачът е човек без документи, който се движи от граница до граница, невидим за обществото. Песента се е превърнала в своеобразен химн на мигрантите.

Повече от век по-късно Ейбрахам Маслоу формулира известната йерархия (пирамида) на потребностите. В основата ѝ са физиологичните потребности (храна, вода, сън, здраве) и потребностите от сигурност (подслон, безопасност, материална обезпеченост). Независимо от различията в методологията и философските предпоставки между двамата автори, може да се открие определено сходство: и Маркс, и Маслоу приемат, че удовлетворяването на базовите потребности е предпоставка за развитието на по-висши човешки стремежи.

В началото на първи том на „Капиталът“ Маркс определя стоката като предмет, който чрез своите свойства задоволява човешки потребности. В същото време капиталистическият начин на производство създава безпрецедентни възможности за производство на материални блага и за разширяване на потреблението. Именно тук възниква един от големите парадокси на марксистката теория: системата, която според Маркс поражда отчуждение и експлоатация, едновременно с това успява да осигурява на значителна част от населението средства за задоволяване на основните жизнени потребности. Цитирам: „Богатството на обществата, доминирани от капиталистическия начин на производство, се явява като „огромно натрупване на стоки“, а отделната стока – като елементарна форма на това богатство. Следователно нашето изследване започва с анализ на стоката. Стоката е преди всичко външен обект, нещо, което чрез своите свойства задоволява определени човешки потребности.“ (Маркс & Енгелс, 1988, стр. 47)

Оттук следва хипотезата, че докато капитализмът успява да гарантира устойчиво удовлетворяване на физиологичните и екзистенциалните (животинските) потребности на мнозинството от хората, вероятността за формиране на класическа революционна ситуация остава ниско, почти нулево. Недоволството не изчезва, но рядко достига степен, при която е възможно масово революционно действие, насочено към радикална трансформация на обществения строй. Потреблението, социалната мобилност и относителната икономическа сигурност функционират като стабилизиращи механизми на системата.

Това обаче не означава отсъствие на съпротива срещу капиталистическите отношения. В своите по-късни форми капитализмът поражда разнообразни колективни реакции: национално-освободителни движения, социалдемократически проекти, движения за икономическа и социална справедливост, екологични и „зелени“ движения, както и различни форми на демократичен социализъм. Тези движения обикновено не оспорват непосредствено самото съществуване на капиталистическата пазарна икономика и присъщата ѝ частната собственост, а се стремят да ограничат негативните последици на тази система чрез по-висока степен на социална солидарност, демократичен контрол и обществена отговорност.

Следователно въпросът „Защо революцията не се случва?“ може да получи отговор не само чрез анализа на класовите отношения, но и чрез анализа на потребностите. Докато капитализмът успява да поддържа относително висока степен на удовлетворяване на базовите човешки потребности, той запазва значителен интеграционен потенциал. Конфликтът се измества от сферата на физическото оцеляване към сферите на неравенството, достойнството, идентичността, демократичното участие и качеството на живота, което обяснява защо съвременните социални движения по-често приемат реформаторски, а не революционен характер.

И така, историческата устойчивост на капитализма се обяснява не само чрез икономическата и политическата му мощ, а и чрез способността му да удовлетворява базисните човешки потребности в степен, която отслабва предпоставките за революционно действие и пренасочва социалното недоволство към реформистки и демократични форми на обществена промяна.

По същия начин може да обясним огромната устойчивост на реалния социализъм в България, който успя да гарантира непрекъснато (до 1986 г.) по-пълно задоволяване на нуждите и потребностите на хората. Факт!

Библиография

Маркс, К., & Енгелс, Ф. (1983). Съчинения, Т. 42. София: Партиздат.

Маркс, К., & Енгелс, Ф. (1988). Съчинения, Т. 23. София: Партиздат.

Музикално отклонение: спомени за моето поколение.

Пиша по повод страхотната публицистика, която се стреми да бичува бъдещето на социализма чрез един специалист по физика:

https://trud.bg/a/articles/bsp-i-sadbovnata-diskusia-za-badeshteto-na-sotsializma-v-balgaria

Проф. Вили Лилков (физик, не икономист) явно е решил да влезе в ролята на адвокат на капитализма. Няма нищо лошо – всяка система заслужава защита. Лошото започва тогава, когато защитата прилича повече на рекламна брошура на капитализма, отколкото на анализ.

Според статията предприемачът става в пет сутринта, ляга след полунощ, тегли кредити, носи на гръб фирмата, плаща заплати, осигуровки и данъци. Напълно вярно – има хиляди такива хора и те заслужават уважение.

Само че оттук до извода, че щом добрият предприемач съществува, следователно експлоатация няма, разстоянието е приблизително колкото от София до мъглявината Андромеда. Логиката е удивителна. Все едно някой да каже: „Познавам един честен политик. Следователно политическата корупция е мит.“

Статията удобно пропуска една дребна подробност – капитализмът не се състои само от лекаря с частната клиника, инженера с фирмата или земеделеца, който сам товари кашоните. Състои се и от монополи, картели, офшорни схеми, фиктивни обществени поръчки, укриване на данъци, нелоялни работодатели, кухи фирми и финансови спекулации. Те не са литературни герои. Те също са капитализъм.

Авторът рисува предприемача като светец с касов апарат. Почти остава усещането, че ако някой е станал богат, това автоматично означава, че е морален, трудолюбив и обществено полезен. Историята, включително българската, показва далеч по-богат набор от биографии.

Особено впечатляваща е тезата, че левицата обяснявала всички проблеми с богатите. Това е удобен спор... с теза, която сам си измисляш, а после героично я побеждаваш. Публицистиката си има име за този похват – правиш сламено плашило, за да го събориш после с гръм и трясък.

Накрая идва големият финал – класовата омраза. Всяка критика към икономическите неравенства автоматично се превръща в завист. Ако някой говори за концентрация на богатство, значи мрази богатите. Ако някой постави въпрос за данъчната справедливост, значи води класова война. По тази логика и пожарникарят е пироман – иначе защо непрекъснато говори за пожари?

Най-забавният момент обаче е призивът социалистите първо да раздадат собствеността си. Това звучи ефектно, но доказва толкова, колкото би доказал призивът към консерваторите да започнат всяка сутрин с националния химн. Остроумно е, но не е аргумент.

Истинският въпрос не е дали предприемачите работят. Огромната част работят много. Въпросът е как се разпределят плодовете на този труд, кой носи риска, кой получава печалбата, какви правила ограничава държавата и как обществото намалява прекомерните неравенства. Това са сложни теми. Те трудно се побират между възклицанието „Брех, да му се не види!“ и носталгичните спомени за „сушата и кишата“.

В крайна сметка статията повече прилича на съдебна пледоария, отколкото на анализ. В нея има добри реплики, но малко желание да се чуе другата страна. А когато спорът започне с присъда и свърши с аплодисменти към собствената теза, читателят остава с усещането, че не е присъствал на дебат, а на моноспектакъл.

Защото истината рядко живее в крайностите. Тя обикновено е някъде по средата – далеч и от лозунга „всички капиталисти са експлоататори“, и от приказката, че всеки капиталист е обществен благодетел с ореол над главата.

За разлика от физика проф. Лилков, аз няма да се заяждам с ядрената физика и физиката на твърдото тяло. Не съм специалист…

Музикален поздрав за проф. Лилков: Rage Against The Machine - Sleep Now in the Fire (Яростна критика към военно-промишления комплекс и корпоративната власт.)

Услугите ми - по този начин - към “Прогресивна България” са абсолютно безплатни. Не са ми търсени, но приятели в нужда се познават.

И с този анализ в края на този месец прекратявам този процес. Следващият е: научна безпощадна критика към управляващите, ако се “отклоняват от магистралата”.

И така, ето този последен анализ.

България е европейският шампион по концентрация на доходи в ръцете на най-богатия 1%

Анализ по данни на World Inequality Database (WID) и Our World in Data.

Шокиращо!

Графиката показва един от най-тревожните социално-икономически процеси в съвременна Европа: след данъци и социални трансфери България достига най-висок дял на доходите, концентриран в най-богатия 1% от населението сред държавите от ЕС.

Още по-важно е, че тук не става дума за доходи преди намесата на държавата, а за доходи след данъчно облагане и социално преразпределение. С други думи, графиката не измерва само силата на пазара да произвежда неравенство. Тя измерва и способността на държавата да го ограничава. А българският случай показва, че тази способност е изключително ограничена.

През 2023-2024 г. най-богатият 1% от българите получава приблизително 17-18% от всички доходи след данъци, докато средното европейско ниво е около 9%. На практика българската концентрация е почти двойно по-висока от средната за Европа. Данните показват и че България изпреварва традиционно считаните за силно неравни общества като Румъния, Полша, Унгария и дори САЩ по част от периода.

Сравнете обаче американските милиардери и мултимилионери с българските аналози.

Тази снимка показва високопоставени технологични лидери в САЩ, включително Марк Зукърбърг, Джеф Безос и Илон Мъск, присъстващи на инаугурацията на Доналд Тръмп през януари 2025 г. Марк Зукърбърг е Главен изпълнителен директор на Meta. Джеф Безос е основател на Amazon. Илон Мъск е Главен изпълнителен директор на Tesla и SpaceX.

С какво са известни българските супербогаташи? Включително и прогресивните богаташи?… Питам, понеже не зная.

Какво всъщност показва графиката?

Масовото тълкуване на неравенството обикновено е свързано с бедността. Настоящата графика обаче насочва вниманието към друг проблем: концентрацията на доходи в най-горната част на разпределението.

Между началото на прехода и средата на 2010-те години България се движи в диапазон около 9-13%. След това настъпва рязко откъсване нагоре. Между 2015 и 2024 г. (Царю честити и плосък “социализъм”, сглобки честити и т.н.) делът на най-богатия 1% нараства до около 18%, докато в повечето европейски държави остава относително стабилен. Това означава, че икономическият растеж се разпределя непропорционално към най-горния слой на обществото.

От икономическа гледна точка подобен процес е индикатор за ускорена концентрация на собственост, нарастваща роля на капиталовите доходи спрямо доходите от труд, недостатъчна преразпределителна ефективност на данъчната система, висока степен на рентно извличане на доходи, отслабени механизми за колективно договаряне на труда.

Българската данъчна система като европейско изключение

Не е възможно графиката да бъде разбрана без анализ на данъчната политика.

България е уникален случай в Европейския съюз. Основните характеристики са:

• 10% плосък подоходен данък;

• липса на необлагаем минимум;

• 10% корпоративен данък;

• 5% данък върху дивидентите;

• осигурителен таван, който намалява ефективната тежест върху високите доходи;

• практически отсъствие на данък върху богатството.

В повечето държави от ЕС картината е диаметрално различна. Горните ставки на подоходното облагане често достигат:

• Германия: над 40%;

• Франция: над 45%;

• Австрия: над 50%;

• Белгия: около 50%;

• Дания: над 50%.

Поради това европейските държави успяват в значително по-голяма степен да намаляват пазарното неравенство чрез преразпределение.

Изследванията на ОИСР показват, че данъците и социалните трансфери редуцират неравенството средно с над една четвърт в развитите държави, а в част от европейските страни ефектът е още по-силен.

България е сред малкото страни, в които фискалната система въздейства сравнително слабо върху концентрацията на доходи.

Защо концентрацията расте толкова бързо?

Обяснението не може да бъде сведено само до данъците. По-вероятно е да действа комбинация от няколко фактора:

Първо: концентрация на капитала. Приходите от дивиденти, финансови активи и собственост растат значително по-бързо от трудовите доходи.

Второ: регулаторни и пазарни ренти. В малки икономики концентрацията на обществени поръчки, инфраструктурни проекти и регулирани пазари често създава възможности за извличане на свръхпечалби. И пълнят политически чекмеджета.

Трето: отслабено колективно договаряне. Обхватът на колективните трудови договори в България остава съществено по-нисък от този в Северна и Западна Европа. И почти нулев в частните компании.

Четвърто: данъчна неутралност към високите доходи. Българската система практически не различава доход от 1 500 лв. и доход от 150 000 лв. месечно по отношение на основната ставка на подоходното облагане.

Възможен ли е европейски сценарий на “прогресивна” промяна до 2030 г.?

Ако целта е България постепенно да се приближи към европейските равнища на концентрация на доходи, са необходими политики в три направления.

Първи стълб: доходи на труда

Необходимо е:

• минималната работна заплата да расте с 10-12% годишно;

• средната работна заплата да нараства по-бързо от производителността в нискодоходните сектори;

• тотално разширяване на колективното договаряне;

• засилване на защитата на работещите бедни.

Това е най-бързият механизъм за увеличаване дела на труда в националния доход.

Втори стълб: данъчна реформа

Без промени в данъчната система сближаването с европейските равнища ще бъде трудно. Сред възможните решения са:

Умерена прогресия, например:

• 10% за ниските доходи;

• 15% за високи доходи;

• 20-25% за много високи доходи.

Подобни ставки биха останали значително под западноевропейските.

По-високо облагане на дивидентите. Данъкът върху дивидентите от 5% е един от най-ниските в Европа. Постепенното му повишаване до 10-15% би доближило България до европейските практики.

Ограничаване на ефекта от осигурителния таван. Настоящият модел намалява относителната тежест върху най-високите доходи.

Трети стълб: политика за богатството

Европейският дебат все по-често се насочва не само към доходите, но и към активите. Възможни са:

• по-високи данъци върху големи наследства (в Обединеното кралство готвят 10% данък);

• по-ефективно облагане на луксозни недвижими имоти (основно жилище - нисък данък, прогресивен за следващите);

• регистри на действителната собственост (и в чужбина);

• по-строг контрол върху избягването на данъци.

Големият въпрос

Графиката поставя въпрос, който е по-дълбок от самото неравенство: може ли общество, в което след данъци и трансфери най-богатият 1% получава почти два пъти по-голям дял от доходите в сравнение със средния европеец, да се доближи до европейския социален модел без съществена институционална промяна?

Данните подсказват, че ако сегашните тенденции продължат, България няма да се приближава към средноевропейското равнище на неравенство. Напротив, страната рискува да се превърне в своеобразен европейски лабораторен пример за съчетание между ниски данъци върху капитала, висока концентрация на собственост и устойчиво нарастващ дял на доходите на най-богатия 1%.

Именно затова дебатът за данъчната система вече не е просто фискален въпрос. Той е въпрос за бъдещия социален модел на България. И за това доколко са прогресивни от „Прогресивна България“!

Музикална пауза.

Bruce Springsteen & Tom Morello - “The Ghost of Tom Joad”

За бедността, бездомността и социалното изключване. Вдъхновена от романа The Grapes of Wrath на Джон Стайнбек.

Автор: Стефан Кючуков

29.07.2026

По-правилният подход е универсална подкрепа за всички деца, комбинирана с по-високи плащания за семействата с по-ниски доходи

Парламентът вече прие бюджета за 2026 г. От управляващата партия увериха, че редица промени в социалната сфера ще бъдат направени с бюджета за 2027 г. С въпроси какво може да очакваме по отношение на минималната заплата, удачно ли е държавни служители да взимат по-големи заплати от министър и трябва ли да има детски за всички родители се обърнахме към икономиста проф. Боян Дуранкев.

- Г-н Дуранкев, парламентът реши повече да не бъде използвана досегашната формула за минималната заплата - да бъде 50% от средната. До 2027 г. ще бъде ли постигнато съгласие между синдикати и работодатели за нова формула за минималната заплата?
- Има една древна сентенция, която гласи: „Нека хирургът първо да поработи с ум и очи, а чак после - с въоръжена със скалпел ръка“. В случая хирургът набързо отряза нехаресваната по неизвестни причини от него формула, преди да има в ума си нещо като подобие на нова формула. „Първо режи, после мисли“ е чудесна идея и рецепта за регрес, но не и за прогресивна социално-икономическа политика. Минималната работна заплата (МРЗ) е една от основните и социални, и икономически, и демократични институции. Не е коректно и не е морално да се ликвидира съществуващата формула с надеждата, че някой ден гълъбът на справедливостта ще долети до перваза на Народното събрание с още по-добра. Въпросът не е дали досегашната формула е била съвършена. Нито една формула не е. За мен съществуващата също не е, понеже връзва МРЗ само със средната заплата, което не е коректно. Истинският въпрос е дали новата ще бъде по-предвидима, по-прозрачна и по-справедлива. Засега отговор на този въпрос няма. Новата формула е най-строга държавна тайна, вероятно не се знае и от шефа на ДАНС. МРЗ трябва да отчита система от фактори: прираста на производителността на труда, инфлацията, медианната и/или средната заплата, икономическия растеж, жизнения минимум и т. н. Ако някой си въобразява, че една магическа формула ще удовлетвори едновременно наемни работници, работодатели, синдикати и Министерство на финансите, вероятно вярва и, че бюджетният дефицит се лекува с липов чай. Интересите на социалните партньори са различни. „Вълците“ в кошарата - работодателите, предпочитат намаляване на разходите за труд (и увеличаване на собствените си печалби), ангелите-синдикалисти защитават работещите (в държавните фирми, понеже профсъюзите са слаби в частните), наемните работници нямат думата (и не са я имали).

- Тогава какво е решението?
- Вместо да се търси „идеалната“ формула, трябва да се търси добрата формула. Тя трябва да бъде ясна, предвидима и трудно променяема според политическата конюнктура. Иначе всяко ново правителство ще започва с тезата, че досегашната формула е била погрешна, а неговата ще бъде „окончателното решение“. Британците имат чудесен израз: „Ако не е счупено, не го поправяй“. В нашия случай незрелите политици избраха по-екзотичен подход: първо обявиха, че часовникът е счупен, хвърлиха го на боклука, а едва след това започнаха да се чудят колко е часът.

- Какъв ще бъде резултатът за работещите хора и за бизнеса, ако минималната заплата остане без промяна през 2027 г.?
- Ако някой от правителството предложи МРЗ да бъде „временно“ замразена през 2027 г., докато инфлацията продължава да топи покупателната способност на работещите, това би било все едно лекар да каже на пациент с висока температура: „Нека засега не лекуваме болестта, а просто да забравим какво показва термометърът“. Температурата няма да спадне, болестта ще се развива. Политическият резултат също е лесно предвидим. Не защото някой ще организира грандиозни протести, а защото недоволството ще нараства ежедневно - когато някой влиза в магазина. Най-опасната опозиция за всяко правителство често не е парламентарната, а на касовия апарат. Подобно решение трудно може да бъде защитено. Ако производителността на труда расте, ако номиналните заплати в икономиката продължават да се увеличават и ако цените не престанат да се покачват, замразяването на МРЗ означава едно - реалните доходи на най-нископлатените работници ще намалеят. Това увеличава риска от бедност сред работещите и отслабва вътрешното потребление, което е един от основните двигатели на българската икономика. Работодателите ще посочат, че по-ниските разходи за труд подобряват конкурентоспособността. Това е вярно, но само до известна степен. Българската икономика трудно може да спечели в международната конкуренция, ако основното ù предимство са евтините работници и ниските данъци.

- По какви критерии може да бъде определена минималната заплата? Има ли риск първо да решат колко да стане минималната заплата и после да напишат формула, така че да се получи този резултат?
- Има един афоризъм, приписван на Оскар Уайлд: „Някои хора знаят цената на всичко, но не разбират стойността на нищо“. При МРЗ рискът е обратният: да се определя политически удобна стойност, а след това да се търси формула, която да я оправдае. Затова добрият механизъм трябва да бъде максимално предвидим и основан на предварително известни социалноикономически показатели, а не на моментни политически предпочитания. Според добрите европейски практики МРЗ трябва да се определя на базата на три основни критерия. Първо, да компенсира напълно натрупаната инфлация, за да се запази покупателната способност на хората. Второ, да нараства поне с ръста на производителността на труда и икономическата динамика. Трето, да бъде обвързана със средната или още по-добре с медианната работна заплата, защото тя показва реалното положение на „средния“ работещ. Ако обществото си поставя по-дългосрочни цели, като постепенно приближаване към средните европейски стандарти на заплащане и ограничаване на прекомерните доходни неравенства, тези цели също могат да бъдат отразени в механизма.

- При обсъждането на бюджета в парламента стана ясно, че има държавни служители, които взимат по-високи заплати от министъра. Удачно ли е това?
- Ако един държавен служител управлява активи за милиарди евро, отговаря за сложни регулации или притежава експертиза, която е рядка както в България, така и на международния пазар, няма нищо необичайно да получава по-високо възнаграждение от министър. Министърът е политическа фигура с мандат, докато експертът често носи институционалната памет и професионалната компетентност на администрацията. В другите европейски държави също има високоплатени държавни служители. Ръководители на независими регулатори, централни банки, финансови надзорни органи, агенции за конкуренцията или висши държавни експерти нерядко получават по-високи възнаграждения от министри и дори от министър-председателя. Истинският въпрос не е дали някой получава повече от министъра, а дали заплатата му съответства на отговорностите, резултатите и обществената полза от неговата работа. Мениджърското възнаграждение на печелившите държавни компании може и трябва да е доста високо, но това не трябва да се отнася за политическите назначения в бордовете на тези компании!

- Правителството предприе стъпки за улесняване наемането на хора от държави извън ЕС, особено за хора от Узбекистан. Това ли е начинът да просперира българската икономика?
- Интересен е един парадокс. България е с едно от най-ниските нива на безработица в ЕС (2,9%), но е сред страните с най-голям недостиг на работна сила. Това означава, че проблемът не е толкова безработицата, колкото недостигът на хора в трудоспособна възраст. Според данните на Евростат през май 2026 г. безработицата в ЕС е 5,9%, което означава около 13,16 милиона безработни европейски граждани. На пръв поглед изглежда логично България да се опита първо да привлече част от този трудов ресурс, преди да разчита на работници от държави извън ЕС. Проблемът е, че значителна част от безработните европейци не са склонни да се преместят в България заради по-ниските доходи. Освен това недостигът на кадри е концентриран в отрасли като строителство, туризъм, транспорт, селско стопанство и индустрия, където работодателите трудно намират желаещи както в България, така и в останалите държави от ЕС. Затова вносът на работници от държави като Узбекистан може да бъде частично решение на текущия недостиг на работна сила, но трудно може да бъде определен като стратегия за всестранен просперитет. Истинският просперитет идва от по-висока производителност, инвестиции, технологии, образование, култура и задържане на българските работници в страната.

- Майки искаха по-високи обезщетения през втората година от майчинството, но парламентът реши даваните пари да останат без промяна. Министърът на финансите Гълъб Донев неотдавна коментира, че изплащаните обезщетения не са водещ фактор за повишаване на раждаемостта. Действително ли е така?
- Твърдението, че размерът на обезщетенията през втората година от майчинството не е решаващ фактор за раждаемостта, до голяма степен се потвърждава от европейския опит. В Европа няма ясна зависимост между размера на семейните помощи и броя на ражданията. Някои държави с много щедри социални системи и продължителни родителски отпуски продължават да отчитат ниска раждаемост. В същото време има страни, в които финансовата подкрепа е по-ограничена, но демографските показатели са по-добри. Младите семейства гледат много по-широко: доходи и сигурност на работното място, достъпност на жилищата, качество на здравеопазването, места в детските градини, възможност за съчетаване на кариера и родителство, както и общите перспективи за живот в страната. Въпросът не е дали да има по-високи обезщетения, а дали те са част от цялостна демографска и семейна политика - а такава у нас липсва.

- Правилна ли е сегашната практика детски да получават само родители с изключително ниски доходи, а не всички родители?
- Не. Според мен детските надбавки не бива да бъдат ограничавани само до семействата с най-ниски доходи. Детето не е виновно за доходите на своите родители и неговите права не би трябвало да зависят изцяло от материалното положение на домакинството. Разбира се, напълно логично е по-бедните семейства да получават по-висока подкрепа, защото техните нужди са по-големи. Но едно е диференциация на помощта, а съвсем друго е изключването на голяма част от работещите родители от системата. Когато държавната подкрепа рязко се прекратява след определен доход, възниква парадокс. Семействата, които инвестират в образование, квалификация и трудова реализация, често губят право на помощ, въпреки че също поемат значителните разходи по отглеждането на деца. Това отслабва усещането за справедливост и създава погрешни стимули. По-правилният подход е универсална подкрепа за всички деца, комбинирана с по-високи плащания за семействата с по-ниски доходи.

- Управляващите заявиха, че няма да вдигат данъци, но обмислят повишаване на данъчните оценки на имотите. Това не е ли увеличение на данъците? Удачно ли е да бъде повишен данък сгради за единственото жилище на хората?
- Ако данъчните оценки бъдат повишени, това на практика означава увеличение на имущественото данъчно бреме. Трябва да признаем, че данъчните оценки в България изостават от пазарните цени на имотите. През последното десетилетие стойността на жилищата нарасна значително, докато данъчната база остана сравнително ниска. Истинският въпрос не е дали да се актуализират оценките, а кой трябва да поеме по-високата данъчна тежест. Според световните практики не е удачно основната тежест да пада върху хората, за които единственото жилище е място за живот, а не инвестиция. И днес българското законодателство признава този принцип чрез намаление на данъка за основното жилище. През последните години се формира значителна група собственици-инвеститори, които притежават множество жилища и получават доходи от наеми или от нарастването на цените на недвижимите имоти. Част от тях блаженстват като едри рентиери. Това поставя въпроса дали България не трябва да обсъди по-прогресивен модел на имуществено облагане, при който данъчната тежест нараства с броя и стойността на притежаваните имоти. Във Франция вторите жилища в много населени места подлежат на допълнителни местни налози, а някои общини налагат сериозни увеличения за ваканционни и необитавани имоти. В Италия основното жилище се третира по-благоприятно от вторите жилища, а в редица държави данъчната система прави ясно разграничение между дом за живеене и инвестиционен актив. Най-разумното решение за България не е по-висок данък за единственото жилище на обикновения човек, а по-сериозна данъчна тежест върху втория, третия, десетия или стотния имот. Ако ще се актуализират данъчните оценки, това трябва да бъде съчетано със защита на основното жилище.

- В бюджета за 2027 г. смятате ли, че са необходими повече реформи в здравеопазването? Удачно ли е финансирането на болниците на база клинични пътеки?
- В здравеопазването са необходими реформи. България от години е ориентирана предимно към лечение на вече възникнали заболявания, докато профилактиката и превенцията са на заден план. Това не е ефективен модел нито от медицинска, нито от икономическа гледна точка. Европейският опит показва, че здравните системи с най-добри резултати инвестират значително повече в ранната диагностика, скрининговите програми, ваксинациите и първичната извънболнична помощ. Профилактиката е много по-евтина от лечението на тежките заболявания в по-късен стадий. Клиничните пътеки имаха своето място в развитието на българското здравеопазване, защото въведоха определени правила и прозрачност. Но с времето се видяха и недостатъците им. Когато финансирането зависи основно от броя на преминалите пациенти по дадена пътека, системата започва да стимулира повече хоспитализации, а не непременно по-добри здравни резултати. Затова повечето европейски държави не разчитат на клинични пътеки в българския смисъл на думата. Те използват системи от типа DRG (Diagnosis Related Groups), при които болниците получават средства според диагнозата, тежестта на случая и очакваните разходи за лечението. Целта е да се насърчават ефективността и качеството, а не количеството на извършените дейности.

Нашият гост
Боян Дуранкев е professor emeritus и доктор по икономика. Автор на над 30 книги и на над 1200 статии. Редовен участник в международни конференции по въпросите на глобалистиката и макроикономиката.